Полковник Фъргюсън кимна любезно на тази проява на нахалство и инат, но запази спокойствие. На пети март обаче той самодоволно показа на любимата си дъщеря нова реклама в „Сондърс Бюлетин“, според която мистър Бълок намалил — „бил е принуден да намали“, разтълкува подтекста полковникът — цената на входния билет за своя неподвижен експонат на някакви си десет пенса. В края на месеца полковник Фъргюсън й съобщи новината, че французката изложба в Ротондата е закрита поради липса на посетители, докато Панорамата на господата Маршал още се въртяла по три пъти на ден пред публика, която се радвала на пълен уют благодарение на чугунените печки.
— Това е бъдещето — повтори полковникът през юни същата година, след като отиде сам на заключителното представление в Павилиона.
— Новостта не е белег за качество — отвърна дъщеря му твърде самонадеяно за годините си.
Цък, цък, цък, цък. Цак. Престореният сън на полковник Фъргюсън ставаше все по-неспокоен. Дявол да го вземе, мислеше си той, трудна работа било това кончината. Просто не те оставят да издъхнеш, не и както ти искаш. Принуден си да умреш както другите искат, а това е досадно, колкото и да ги обичаш. Той отвори очи и се приготви да поправи дъщеря си за седемстотен път през съвместния им живот.
— Това е любов — каза внезапно той. — Любов и нищо друго.
Аманда учудено свали поглед от тавана и се взря в баща си с насълзени очи.
— Това е любовният зов на xestobium rufo-villosum, за бога. Съвсем просто е. Ако сложиш едно от тези бръмбарчета в кутийка и почукаш с молив по масата, то ще се държи по абсолютно същия начин. Ще те помисли за женска и ще си удря главата в кутийката, докато се опитва да стигне до теб. Понеже стана въпрос за това, защо не се омъжи за онзи лейтенант, като ти казвах? Ама нали си непокорна, дявол го взел. — Той се протегна и хвана ръката й.
Дъщеря му обаче не отговори. Очите й все така преливаха от сълзи, а цъкането отгоре продължи и полковникът биде надлежно погребан преди края на годината. По този въпрос предсказанията на доктора и на злокобния бръмбар бяха успели да съвпаднат.
Скръбта на Аманда по баща й беше придружена с притеснения за неговия онтологически статут. Нима упоритият му отказ да признае Божия промисъл и непочтителната употреба на името Господне дори на смъртния му одър означаваха, че полковникът ще бъде заточен в дълбокия мрак, в някакво мразовито кътче, нестоплено от чугунените печки. Мис Фъргюсън знаеше, че Бог е справедлив, но милостив. Тези, които приемаха повелите му, щяха да бъдат съдени с цялата строгост на законите, но Бог щеше да се отнесе нежно към невежия дивак в тъмната джунгла, който нямаше откъде да получи просветление, и да му даде втори шанс. Само че дали категорията „невеж дивак“ се простираше до обитателите на студени квадратни къщи близо до Дъблин? Дали болката, която подобни неверници носеха цял живот с перспективата за забрава, би прераснала в по-сетнешни мъки, задето са отхвърлили Бога? Мис Фъргюсън се боеше, че може да е така.
Как бе могъл баща й да не признае Бог, Неговият извечeн промисъл и същностната му доброта? Доказателството за тази промисъл и за Неговата милостивост бе видно в Природата, която бе предоставена от Бог, за да й се наслади Човекът. Това не означаваше, както бяха решили някои, че Човекът може безсъвестно да граби Природата, за да вземе каквото му трябва; всъщност Природата заслужаваше по-голямо уважение като Божие творение. Но Бог бе създал и Човека, и Природата и бе положил Човека сред тази природа като ръка в ръкавица. Аманда често размишляваше за плодовете — те бяха толкова разнообразни и все пак всеки от тях бе идеално пригоден за наслада на Човека. Например дърветата, които даваха ядивни плодове, бяха сътворени лесни за катерене, тъй като бяха много по-ниски от горските дървета. Плодовете, които омекваха, като узреят, например кайсията, смокинята или черницата, и можеха да бъдат наранени при падане, се явяваха на късо разстояние от земята; докато твърдите плодове, които не се бояха от натъртване, като ореха, кокоса или кестена, се явяваха на значителна височина. Някои плодове, като черешата и сливата, бяха създадени за устата; други — ябълката и крушата — пасваха точно на ръката; а трети, като пъпеша, бяха сътворени по-едри, за да бъдат разделени в семеен кръг. Четвърти пък, като тиквата, бяха достатъчно големи, за да ги споделиш с цялата махала; а много от тези по-едри плодове имаха по външната си кора вертикални черти за по-лесно разрязване на порции.