От Фалмут до Марсилия пътуваха с правителствения пощенски параход, след което се довериха на френските превозни средства. В началото на май бяха приети от британския посланик в Константинопол. Когато мис Фъргюсън обясни мащаба и целта на тяхното пътуване, дипломатът я огледа: тъмнокоса жена на средна възраст с изпъкнали черни очи и пълни червени бузи, които изтласкваха устните й напред и им придаваха леко нацупен вид. Само че тя изобщо не бе склонна към флиртуване: в естественото й изражение се смесваха благоразумие и самоувереност — една комбинация, която остави посланика безразличен. Той схвана по-голямата част от думите й, без да я дарява с пълното си внимание.
— А — каза той накрая, — преди няколко години се говореше, че някакъв руснак е успял да стигне до върха на планината.
— Парот — отвърна без усмивка мис Фъргюсън. — Боя се, че не е руснак. Доктор Фридрих Парот. Професор в Дорпатския университет.
Посланикът кимна косо, сякаш бе малко неучтиво от нейна страна да знае повече от него за местните случки.
— Струва ми се подходящо и справедливо първият покорител на планината, където е спрял Ноевият ковчег, да носи име на птица — продължи мис Фъргюсън. — Без съмнение това, че фамилията му означава папагал, е част от великата Божия промисъл за всички нас.
— Не ще и дума — отвърна посланикът, като потърси с поглед някакво обяснение от мис Логан за личността на нейната работодателка. — Не ще и дума.
Останаха в турската столица една седмица, но определено недостатъчно дълго, за да може мис Логан да свикне с грубо втренчените погледи, отправяни към нея по хотелските маси. След това двете жени се оставиха в ръцете на „Фаваид-и-Османие“ — турска транспортна компания, която щеше да ги превози до Трабзон. Параходът беше претъпкан и според мис Логан по-мръсен от всичко, което бе виждала дотогава. На първата сутрин тя излезе на палубата и бе посрещната от цели трима ухажори, всеки от които бе накъдрил косата си и отдалеч лъхаше на бергамот. Оттам нататък мис Логан, макар да бе наета като по-опитна в пътуванията, се затвори в каютата си. Мис Фъргюсън сякаш не забелязваше подобни неудобства и изглеждаше силно заинтригувана от тълпата пасажери, пътуващи трета класа; от време на време тя се връщаше в каютата със забележка или въпрос, предназначени да изтръгнат мис Логан от мрачното й настроение. Работодателката искаше да знае защо всички туркини са настанени от лявата страна на юта — дали зад това разпределение не се криеха някакви съображения, били те светски или религиозни? Мис Логан не можеше да й даде отговор. Откакто Неапол остана зад гърба им, тя се чувстваше все по-несигурна. И потръпваше от най-лекия полъх на бергамот.
Когато мис Логан си бе позволила да тръгне на пътешествие към азиатската част на Турция, тя бе подценила упоритостта на мис Фъргюсън. Мързеливият мулетар, ханджията мошеник и подкупният митничар срещаха една и съща демонстрация на непоколебима воля. Мис Логан вече не помнеше колко пъти се бе забавял багажът им, колко пъти откриваха, че освен показаните тескерета им трябва и буюрулту, тоест специално разрешително; но мис Фъргюсън, с помощта на един драгоман, чийто независим ум бяха надушили отрано, настояваше, изискваше и успяваше да постигне своето. Тя беше вечно готова да разговаря според обичаите на страната, да седне с някой земевладелец например и да отговаря на въпроси като дали Англия е по-малка от Лондон, кое от двете принадлежи на Франция и колко по-голяма е турската флота от тези на Англия, Франция и Русия, взети заедно.