Мис Фъргюсън се показа почтителна, но делова. Разбраха се по-късно следобеда някой да ги заведе до манастира „Свети Яков“; щяха да пренощуват в селото, а на другия ден щяха да се върнат в църквата, за да се молят.
Манастирът се намираше до рекичката Аргури в долната част на голям каньон, който стигаше почти до самия връх на планината. Състоеше се от кръстовидна църква, чиито камъни бяха изсечени от втвърдена лава. До нея като прасенца до свиня бяха долепени различни малки сгради. В двора ги очакваше един свещеник на средна възраст, а зад него се издигаше куполът на „Свети Яков“. Отецът бе облечен в просто расо от син шевиот с островърха капуцинска качулка; брадата му беше дълга и прошарена; на краката си имаше вълнени персийски чорапи и обикновени чехли. Едната му ръка държеше броеница, а другата беше скръстена на гърдите в знак на гостоприемство. Нещо подтикваше мис Логан да коленичи пред пастора на църквата на Ной, но се въздържа заради присъствието и сигурното неодобрение на мис Фъргюсън, която отхвърляше голяма част от религиозното държане като твърде „папска“.
Дворът изглеждаше по-скоро селскостопански, отколкото манастирски. До стената бяха нахвърлени чували зърно; три овце бяха дошли от близкото пасище и никой не ги закачаше; от земята се разнасяше миризма на гранясало. Архимандритът ги покани с усмивка в килията си, която се оказа една от малките сгради, долепени до външната стена на църквата. Докато ги превеждаше през дузината дворове, той докосваше лакътя на мис Фъргюсън, стараейки се любезно, но напълно ненужно да я упътва.
Монашеската килия имаше дебели кирпичени стени и варосан таван, поддържан от здрава централна подпора. Над един сламеник висеше грубовата икона на неразпознаваем светец; миризмите от двора се усещаха и тук. На мис Логан обстановката й се стори възхитително проста, но мис Фъргюсън я сметна за мизерна. Поведението на архимандрита също събуди различни тълкувания: мис Логан откри в него сърдечна искреност, а работодателката й — само лукаво раболепие. Мис Фъргюсън сякаш бе изчерпала запасите си от учтивост по време на дългото пътуване към Арарат и сега се бе отдала на каменно безразличие. Когато архимандритът предложи на двете дами да пренощуват в манастира, тя отказа лаконично; когато той продължи да предлага гостоприемството си, отговорът й беше груб.
Архимандритът продължи да се усмихва и според мис Логан настроението му все още изглеждаше приветливо. В този момент се появи слуга с поднос, на който бяха поставени три рогови чаши. Вода от река Аргури, помисли си мис Логан; или може би онова възкисело мляко, което им бе предлагано много пъти от любезни овчари. Само че слугата се върна с мях вино и по даден знак наля от него в роговите чаши. Архимандритът вдигна своята към двете жени и я пресуши, при което слугата отново му наля.
Мис Фъргюсън отпи. После зададе на архимандрита въпроси, които предизвикаха силно безпокойство у мис Логан. Това чувство бе засилено от необходимостта да чакат водачът им да преведе.
— Това е вино, нали?
— Точно така. — Свещеникът се усмихна, сякаш подканяше жените да се насладят на този местен вкус, който явно беше още непознат в тяхната далечна страна.
— То се прави от грозде, нали?
— Съвършено вярно, госпожо.
— Кажете ми, къде расте гроздето, от което е направено това вино?
Архимандритът разпери ръце и показа с жест околността.
— И кой е посадил лозите, от които се бере това грозде?
— Великият ни прародител, нашият общ отец Ной.
Мис Фъргюсън обобщи досегашния разговор, макар че според нейната придружителка това беше ненужно.
— Вие ни поднасяте ферментирал гроздов сок от лозите на Ной?
— За мен е чест, мадам — усмихна се отново архимандритът. Той явно очакваше ако не изрична благодарност, то поне някакъв израз на удивление. Вместо това мис Фъргюсън се изправи, взе недокоснатото вино от мис Логан и върна двете чаши на слугата. Без да каже и дума, тя напусна килията на архимандрита, мина през двора толкова бързо, че три овце инстинктивно я последваха, и тръгна надолу по склона. Мис Логан направи неопределени жестове към свещеника, а после забърза след работодателката си. Мълчаливо прекосиха отрупани с праскови градини; отминаха хладно овчаря, протегнал към тях купа мляко; безмълвно се върнаха в селото, където мис Фъргюсън с възродена пресметната любезност попита старейшината дали може незабавно да им осигури място за нощуване. Старецът предложи собствената си къща — най-голямата в Аргури. Мис Фъргюсън благодари и предложи в замяна малък пакет захар, който беше приет с пълна сериозност.