Вечерта в стаята им бе сложена маса, не по-висока от музикантско столче. Дадоха им лаваш — хляб на тънки питки, нарязано на парчета студено овнешко, твърдо сварени яйца, обелени и разрязани на две, както и плодове, подобни на къпини. Не им поднесоха вино или защото такъв бе обичаят в тази къща, или защото разказът за посещението им в манастира бе стигнал до ушите на старейшината. Вместо това за пореден път пиха овче мляко.
— Това е светотатство — каза най-сетне мис Фъргюсън. — Светотатство. На планината на Ной. Този свещеник живее като фермер. Кани жени да останат при него. Прави вино от гроздето на Патриарха. Това е светотатство.
Мис Логан знаеше, че не бива да отговаря, а още по-малко да се застъпва за добронамерения архимандрит. Само отбеляза наум, че обстоятелствата на посещението им са ги лишили от възможността да разгледат върбата, израснала от дъска от Ноевия ковчег.
— Трябва да изкачим планината — каза мис Фъргюсън.
— Но ние не знаем как.
— Ще я изкачим. Грехът трябва да бъде пречистен с вода. Греховете на света са били пречистени от водите на Потопа. Този монах върши двойно светотатство. Ще напълним шишетата си със сняг от свещената планина. Чистият сок от гроздето на Ной, който търсехме, е превърнат в нечист. Вместо него ще вземем свещена вода. Това е единственият начин да спасим пътуването си.
Доста стъписана, мис Логан кимна по-скоро в знак на примирение, отколкото на съгласие.
Тръгнаха от селцето Аргури в утрото на 20 юни 1840 г. от Христа, придружени само от кюрдския си водач. Старейшината със съжаление им разказа за убеждението на селяните, че планината е свещена и никой не бива да се изкачва по-високо от манастира „Свети Яков“. Самият той споделял това убеждение. Той не се опита да разубеди двете жени, но настоя да даде на заем пистолет на мис Фъргюсън. Тя го окачи на колана си, макар да нямаше нито намерение, нито умения да го използва. Мис Логан взе малка торбичка с лимони, както я посъветваха.
Жените яздеха, вдигнали бели чадъри, за да се пазят от утринното слънце. Като вдигна очи, мис Фъргюсън отбеляза, че ореолът от облаци вече е започвал да обвива върха на планината. Ежедневно чудо, каза си тя. Няколко часа сякаш напредваха бавно; минаваха през гол участък от фин пясък и жълтеникава глина, сред които стърчаха само няколко закърнели, бодливи храсти. Мис Логан забеляза няколко пеперудки и много гущери, но дълбоко в себе си бе разочарована, че се виждат толкова малко от животните, слезли от Ноевия ковчег. Трябваше да си признае, че в глупостта си си беше представяла склоновете на планината като зоопарк. Господ обаче бе казал на животните да се пръснат по земята, да се плодят и множат. И те явно се бяха подчинили.
Слизаха в скалисти долини, през никоя от които не минаваше и най-малкото поточе. Планината беше суха като варовика в Съсекс. А после, малко по-нависоко, тя изведнъж ги учуди със зелени пасища и розови храсти с нежни цветове. Заобиколиха един хребет и попаднаха на малък лагер — три-четири груби шатри с жълтеещи стени и черни покриви от козя кожа. Мис Логан бе леко обезпокоена от внезапната поява на тази група номади, чието стадо се виждаше надолу по склона, но мис Фъргюсън насочи коня си право към тях. Един страшен на вид мъж, чиято рошава коса приличаше на покрива на собствената му шатра, протегна към тях напукана паница. Тя съдържаше възкисело мляко, примесено с вода, и мис Логан отпи с известни опасения. Двете кимнаха, усмихнаха се и продължиха по пътя си.
— Според теб това не беше ли естествен жест на гостоприемство? — попита внезапно Аманда Фъргюсън.
Мис Логан помисли върху този странен въпрос.
— Да — отвърна тя, защото и преди бяха срещали такова държане.
— Баща ми би казал, че това е първичен подкуп, целящ да отклони гнева на непознатите. За него това бе въпрос на убеждения. Той би казал, че тези номади са като бръмбарите.
— Като бръмбарите ли?
— Баща ми се интересуваше от бръмбарите. Той твърдеше, че ако сложиш някое бръмбарче в кутийка и почукаш по капачето, то ще ти отговори, като си мисли, че си женско бръмбарче, което му предлага ръката си.