— Не смятам, че те се държаха като бръмбари — каза мис Логан, като внимаваше да покаже чрез тона си, че това е само личното й мнение и тя ни най-малко не иска да обиди полковник Фъргюсън.
— Нито пък аз.
Мис Логан не разбираше напълно мисловната нагласа на своята работодателка. След като бе изминала толкова голямо разстояние, за да се помоли за баща си, тя всъщност непрекъснато спореше със сянката му.
При първия стръмен склон на Голям Арарат те завързаха конете си на една трънка и ги спънаха. Оттук нататък щяха да продължат пеша. Мис Фъргюсън, със слънчобран в ръка и пистолет на колана си, вървеше напред с уверената стъпка на праведница; мис Логан, размахваща торбичката с лимоните, се мъчеше да не изостава по все по-трудния терен; а кюрдският им водач, натоварен с багажа, вървеше последен. Трябваше да прекарат две нощи в планината, ако искаха да стигнат снега.
Бяха се изкачвали усилено цял следобед, тъй че малко преди седем часа, когато цветът на небето омекваше до прасковено, тримата си почиваха върху една плоска скала. Отначало не различиха шума, нито пък се сетиха какво означава той. Само чуха тих тътен, гранитно гъргорене, но не бяха сигурни дали то идва отгоре или отдолу. После земята под нозете им започна да вибрира и се разнесе шум, подобен на гръм — но скрит, потиснат, ужасяващ гръм, гласът на някой прастар подземен бог, който вилнее срещу заточението си. Мис Логан погледна изплашено работодателката си. Аманда Фъргюсън тъкмо насочваше бинокъла си към манастира „Свети Яков“, а на лицето й бе изписано превзето доволство, което шокира придружителката й. Мис Логан беше късогледа и затова разбра какво става не от лични наблюдения, а от израза на мис Фъргюсън. Когато най-сетне й подадоха бинокъла, тя можа да се увери, че всички покриви и всички стени на манастирската църква и на селцето, което напуснаха едва тази сутрин, бяха срутени от силното земетресение.
Мис Фъргюсън се изправи и бързо поднови изкачването си.
— Няма ли да помогнем на оцелелите? — попита озадачено мис Логан.
— Няма да има такива — отвърна работодателката й и добави с по-остър тон: — Те би трябвало да са очаквали това наказание.
— Наказание ли?
— За тяхното неподчинение. За това, че са правили вино от гроздето на Ной. Задето са построили църква и после са светотатствали в нея. — Мис Логан погледна предпазливо Аманда Фъргюсън, чудейки се как да й каже, че по нейното скромно и некомпетентно мнение наказанието е твърде сурово.
— Това е свещена планина — каза студено мис Фъргюсън. — Планината, на която е спрял Ноевият ковчег. Тук и малкият грях е голям грях.
Мис Логан не наруши ужасеното си мълчание, а само последва работодателката си, която се изкачваше по едно каменно дере. Горе мис Фъргюсън я изчака и се обърна към нея.
— Ти очакваш Бог да бъде като върховния съдия в Лондон. Очакваш да обясни делата си с дълга реч. Богът на тази планина е Бог, който от целия свят е спасил единствено Ной и неговото семейство. Не забравяй това.
Мис Логан беше сериозно обезпокоена от тези изказвания. Нима мис Фъргюсън сравняваше земетресението, разрушило Аргури, със самия Велик потоп? Нима уподобяваше спасението на две бели жени и един кюрд на пощадяването на Ной и неговото семейство? Когато се подготвяха за експедицията, двете жени научиха, че магнитният компас е безполезен в тези планини, защото скалите са пълни с желязо. Явно имаше и други начини да загубиш ориентир.
Какво търсеше тя на планината на Ной редом с фанатизирана поклонничка и брадат селянин, с когото не можеше да общува, докато земята под тях се взривяваше като барута, донесен за дар на местните вождове? Всичко ги теглеше да тръгнат надолу, а те продължаваха нагоре. Кюрдът, който според нея би побягнал при първия земен трус, още вървеше с тях. Може би смяташе да им пререже гърлата, докато спят.
През нощта си починаха и още при изгрев-слънце продължиха да се изкачват. Белите им чадъри изпъкваха рязко на фона на суровия планински терен. Пред тях имаше само голи скали и камъни; никаква растителност освен лишеи; и нямаше нито капчица вода. Със същия успех можеха да са на луната.
Вървяха, докато не стигнаха до първата пряспа сняг, натрупана в дълга, тъмна цепнатина по склона на планината. Бяха на деветстотин метра от върха, малко под ледения корниз на Голям Арарат. Именно тук издигащият се от равнината въздух се превръщаше в пара и създаваше чудотворния ореол. Небето над тях изглеждаше все по-ярко зелено, почти без нюанси на синьо. На мис Логан й беше много студено.