Конете бяха изчезнали. Кюрдът издаде дълъг гърлен звук, който явно изразяваше разочарование. Мис Логан предположи, че животните са се паникьосали, докато земята под тях се е тресяла, разкъсали са въжетата си и са избягали от планината. По-късно, докато вървеше зад кюрда към село Аргури, тя се сети за друго обяснение: може би бяха откраднати от онези гостоприемни номади, които бяха срещнали първата сутрин.
Манастирът „Свети Яков“ беше напълно разрушен и те го подминаха, без да спират. Когато наближиха руините на Аргури, кюрдът даде знак на мис Логан да почака, докато той огледа селото. Двайсет минути по-късно се върна, клатейки глава с израз, който не се нуждаеше от превод. Докато заобикаляха срутените къщи, мис Логан не можа да не забележи, че земетресението е погубило всички жители, но е оставило непокътнати лозите, които — ако можеше да се вярва на мис Фъргюсън — бяха причината за тяхното изкушение и тяхното наказание.
Отне им два дни, докато стигнат до населено място. В едно планинско село на югозапад водачът я остави в къщата на арменски свещеник с приличен френски. Тя обясни, че трябва незабавно да се сформира спасителен отряд, който да се изкачи на Голям Арарат. Свещеникът отвърна, че несъмнено кюрдът вече организира такъв. Нещо в поведението му подсказваше, че той не вярва особено много тя да е покорила по-голямата част от Масис, която, както знаеха и селяните, и Божиите служители, беше недостъпна.
Цял ден мис Логан чака кюрдът да се върне, но той не се появи; когато на следващия ден попита за него, й казаха, че е напуснал селото минути след като я е завел в къщата на свещеника. Тя се ядоса и изплаши от такова достойно за Юда предателство и изказа възмущението си пред арменския свещеник, който кимна и предложи да се помоли за мис Фъргюсън. Мис Логан прие, макар да се питаше каква ли е ползата от обикновената молитва там, където хората даваха зъбите си като дар за Бога.
Едва няколко седмици по-късно, докато лежеше в задушната си каюта на мръсния параход от Трабзон, тя си спомни, че през цялото време кюрдът бе изпълнявал заповедите на мис Фъргюсън с точност и почтителност; освен това самата тя нямаше откъде да знае какво е станало между тях през последната нощ в пещерата. Може би мис Фъргюсън бе наредила на водача да заведе придружителката й до безопасно място и да я изостави.
Освен това мис Логан си спомни падането на работодателката си. Минаваха по сипей, имаше безброй лесно свличащи се камъни и бе трудно да запазиш равновесие, но точно в този момент прекосяваха по-лек наклон, а мис Фъргюсън бе застанала върху плоска гранитна плоча. Арарат беше магнетична планина, където компасите не работеха и не бе трудно да изгубиш равновесие. Не, не беше това. Въпросът, който тя избягваше, бе дали мис Фъргюсън не бе причинила сама падането си, за да постигне или потвърди онова, което искаше да постигне или потвърди. Когато за пръв път се изправиха пред увенчаната с ореол планина, мис Фъргюсън бе заявила, че за всичко има две обяснения, всяко от които изисква да упражниш вяра, и че свободната воля ни е дадена, за да можем да изберем едното от тях. Тази дилема щеше да занимава мис Логан дълги години.
7.
Три обикновени истории
I
Аз бях нормален осемнайсетгодишен младеж: задръстен, притеснителен, неопитен и заядлив, интензивно образован, грубоват в общуването, емоционално изригващ. Но поне всички останали осемнайсетгодишни младежи, които познавах, бяха такива, затова смятах, че съм нормален. Готвех се да продължа да уча в университет и тъкмо си бях намерил работа като възпитател в частно училище. Изчетената от мен литература ми предсказваше ярки роли — например гувернант в старо каменно имение, където пауните са накацали по тисовия плет, а в запечатаната пещера на отшелника са открити вкаменели кости; или пък като наивно създание в някое ексцентрично частно училище на границата с Уелс, където е пълно с червендалести пияници и прикрити похотливци. Очаквах безгрижни момичета и невъзмутими икономи. Знаете каква е социалната поука: меритократът се заразява със снобизъм.
Реалността се оказа по-близка, в околността. Преподавах един срок в занималнята на частно училище на половин миля от къщи и вместо да прекарвам лениво дните си с чаровни дечица, чиито майки, задължително с капели, се усмихват снизходително, но все пак флиртуват с мен през някой безкраен, осеян с пухчета от топола спортен ден, аз подготвях за изпити сина на местния букмейкър (той ми зае колелото си: аз го строших) и дъщерята на адвоката на предградието. И все пак половин миля е голямо разстояние за онези, които никога не са пътували, а на осемнайсет и най-леките промени в живота на едно момче от средната класа привличат и възбуждат. Към училището вървеше и едно семейство, което живееше в голяма къща. Всичко тук беше различно и следователно по-добро: тежките месингови кранчета, извивката на перилата, истинските картини с маслени бои (и ние си имахме картина с маслени бои, но не чак толкова истинска), библиотеката, която някак си беше нещо повече от една стая книги, мебелите, които бяха достатъчно стари, за да бъдат проядени от дървояди, и небрежното отношение към наследените неща. В коридора висеше ампутираният край на весло, върху който със златни букви бяха изписани имената на осмина колежани, всеки от които бе получил такъв трофей в слънчевите предвоенни дни; тази вещ ми се струваше изключително екзотична. В градината пред къщата имаше противовъздушно скривалище, което у дома би предизвикало срам и би било усърдно замаскирано с вечнозелени растения; тук то пораждаше само шеговита гордост. Семейството подхождаше на къщата. Бащата беше шпионин; майката бе бивша актриса, а синът носеше ризи с висока яка и жилетки с двуредно закопчаване. Има ли смисъл да продължавам? Ако навремето бях чел достатъчно френски романи, щях да знам какво да очаквам; естествено, тук се влюбих за пръв път. Но това е друга история, или поне друга глава.