Училището беше основано от дядото, който още живееше тук. Макар да бе на около осемдесет и пет години, той едва отскоро бе изваден от списъка на преподавателите от някой по-сръчен мой предшественик. От време на време го виждахме да обикаля из къщата в кремавото си ленено сако и колежанската си вратовръзка — той би държал да знаете, че е завършил в Кеймбридж, „Гонвил и Каюс“, — и каскет (у дома каскетът беше нещо обикновено; тук той изглеждаше помпозно и вероятно означаваше, че някога си ходил на лов с хрътки). Старецът все търсеше „своя клас“, но никога не го намираше и говореше за „лабораторията“, която не беше нищо повече от задна кухня с газов котлон и течаща вода. През топлите следобеди той седеше пред входната врата с преносим радиоапарат „Робъртс“ (както научих, изцяло дървената конструкция давала по-добро качество на звука от онези пластмасови или метални апарати, на които се възхищавах) и слушаше коментарите на мачове по крикет. Казваше се Лорънс Бийсли.
Като изключим прадядо ми, той беше най-старият човек, когото бях виждал. Възрастта и общественото му положение събуждаха у мен обичайната смесица от страхопочитание и наглост. Старческата му разпуснатост — отдавнашните лекета по дрехите, висящата от брадичката му белезникава като белтък слюнка — събуждаха у мен младежки гняв срещу живота и неговото неизбежно западане; чувство, което плавно прерасна в омраза към човека, изпаднал в това състояние. Дъщеря му го хранеше с детски консерви, което отново потвърждаваше за мен мрачната ирония на съществуването и показваше колко достоен за презрение е този старец. Аз му съобщавах измислени резултати от крикет. „84 при 2, мистър Бийсли“ подвиквах аз, докато той дремеше на слънцето под високата глициния. „Уест Индис 790 при обявени три“ — настоявах аз, докато му носех подноса с детското пюре. Съобщавах му резултати от мачове, които никога не бяха играни, измислени резултати, невъзможни резултати. Той кимваше в отговор и аз се измъквах, като се кисках на дребната си жестокост, доволен от факта, че не съм такова добро момче, за каквото ме мислеше той.
Петдесет и три години преди да се запознаем, Лорънс Бийсли пътувал втора класа на борда на „Титаник“. Бил на трийсет и пет, наскоро бил изоставил работата си като директор на научната секция в Дълуич Колидж и прекосявал Атлантика — поне според по-късните семейни легенди, — за да ухажва без особен ентусиазъм някаква американка с наследство. Когато „Титаник“ се ударил в айсберг, Бийсли избягал с полупразната спасителна лодка 13 и бил прибран от „Карпатия“. Сред сувенирите в стаята на този осемдесетгодишен ветеран имаше одеяло, на което бе избродирано името на кораба спасител. По-скептичните членове на семейството му твърдяха, че буквите са се появили върху одеялото доста след 1912-а. Освен това те се забавляваха да обсъждат дали дядо им не е избягал от „Титаник“ в женски дрехи. Нима името на Бийсли не беше изпуснато от първоначалната версия на списъка със спасените, но затова пък включено сред удавниците в официалното съобщение за броя на загиналите? Нима не беше твърде вероятно този фалшив труп и мистериозен оцелял да се е крил зад рокля и тънък гласец, докато не стигнал благополучно Ню Йорк, където набързо изоставил маскировката си в тоалетната на някой подлез?