Три дни и три нощи се молил Йона в корема на кита и тъй убедително обещавал занапред да се подчинява, че Бог наредил на рибата да повърне разкаялия се. Естествено, при следващата поръчка за Ниневия Йона направил каквото се искало от него. Отишъл и заплашил греховния град с унищожение, каквото било постигнало всички греховни градове по Източното Средиземноморие. Тогава гуляещите ниневчани се разкаяли, също като самия Йона в корема на кита; при което Бог решил все пак да пощади града. Йона, който бил преживял толкова много, за да предаде новината за унищожението, естествено, ужасно възнегодувал, че въпреки добре известния си навик да разрушава градове Бог в крайна сметка е променил мнението си. На всичко отгоре Бог, който обичал да показва кой командва, разиграл на своя подчинен притча. Първо накарал от земята да поникне растение, което да пази Йона от слънцето (под „растение“ трябва по-конкретно да разбираме нещо като рицин или Palma Christi с бързия й растеж и широките й листа), а после само с махване на копринена кърпичка изпратил червей, за да подгризе въпросното растение и да остави Йона да се пържи на жегата. Бог разяснил така разиграното театро по следния начин: тебе ти е жал за растението, дето те изостави, нали? Затова и аз ще пожаля Ниневия.
Е, не е кой знае каква история. Както и в по-голямата част от Стария завет, в нея потискащо липсва свободна воля, а дори и илюзията за такава. Бог държи всички карти и печели всички ръце. Не се знае само как ще ги разиграе този път — дали ще започне с двойка коз и ще стигне до асото, дали ще почне с асото и ще слезе до двойката, или ще ги размеси. И тъй както параноичните шизофреници винаги са непредсказуеми, този елемент придава някакъв тласък на разказа. Но какво да правим с това растение? Като логически аргумент то не е много убедително: всеки може да види, че има огромна разлика между едно рициново насаждение и град с 12 000 души. Освен ако работата не е тъкмо там и Богът на Източното Средиземноморие не цени създанията си по-малко от едно маслодайно храстче.
Ако разглеждаме Бог не като главен герой, упражняващ морален тормоз, а като автор на тази история, трябва да му отнемем точки за сюжет, мотивация, напрежение и изграждане на характерите. И все пак в това банално и доста отблъскващо нравоучително съчинение има един изключителен мелодраматичен щрих — онази работа с кита. Технически погледнато, китовата страна на нещата съвсем не е добре изградена; животното е също такава пионка като Йона; неговата чудотворна поява тъкмо когато моряците изхвърлят Йона през борда, намирисва много на deus ex machina; и на всичкото отгоре „голямата риба“ изпада от разказа веднага след като е изпълнила наративната си функция. Дори растението е описано по-добре от горкия кит, който не е нищо повече от плаваща килия, където Йона прекарва три дни на покаяние за неуважението си към съда. Бог побутва с пръст плувналия в мас пандиз като дете адмиралче, което мести флотата си по морски карти.
И все пак, въпреки всичко китът обира овациите. Ние забравяме алегоричната поука от историята (как Вавилон поглъща непокорния Израил), не се интересуваме особено дали Ниневия е пощадена, или не, нито пък какво се е случило с повърнатия пророк, но определено помним кита. Джото го изобразява как дъвче бедрата на Йона, като от устата му стърчат само коленете и бясно мятащите се ходила. Брьогел, Микеланджело, Кореджо, Рубенс и Дали също така илюстрират историята. В Гуда има един стъклопис, на който Йона пристъпя от устата на рибата, сякаш слиза от челюстите на ферибот. Йона (рисуван както като мускулест фавн, така и като брадат старец) се радва на иконография, на чийто престиж и разнообразие Ной определено би завидял.
Какво толкова ни омагьосва в приключението на Йона? Дали моментът на поглъщането, дали люшкането между опасност и спасение, когато си представяме как самите ние по чудо избягваме опасността от удавяне само за да бъдем изядени живи? Дали трите дена и трите нощи в корема на кита, представата за затваряне, задушаване, усещането, че си жив погребан? (Веднъж, когато се возех на нощния влак от Лондон до Париж, аз се оказах в заключеното купе на заключен вагон в заключения трюм на ферибота под водната повърхност; тогава не се сетих за Йона, но може би моят кошмар е приличал на неговия. А дали пък не става въпрос за по-класически вид страх: навярно представата за пулсиращия стомах събужда ужаса от насилственото връщане в утробата?) дали пък най-въздействащ не е третият елемент в тази история, освобождението, доказателството, че има спасение и справедливост след чистилището на затвора? Също като Йона ние се лашкаме по бурното море на живота, преживяваме привидна смърт и сигурно погребване, но после получаваме заслепително възкресение, когато вратите на ферибота се отворят и ние се връщаме към светлината и отново познаваме Божията любов. Това ли е причината този мит вечно да изплува в паметта ни?