Може би; а може би съвсем не. Когато излезе филмът „Челюсти“, мнозина се опитваха да обяснят въздействието му върху зрителите. Навярно филмът засягаше някаква първична метафора, някакъв архетипен сън, познат по целия свят? Или пък използваше сблъсъка на водната стихия със земята и така будеше безпокойството ни от идеята за амфибианизма? Дали пък не ставаше въпрос за факта, че преди милиони години нашите хрилести предшественици са изпълзели от водата и оттогава ние непрестанно сме парализирани от мисълта за връщането си в нея? Английският романист Кингсли Еймис стига до следното заключение по повод филма и възможните му интерпретации: „Става въпрос за страха да не те излапа някоя адски голяма акула.“
В крайна сметка тук се крие въздействието, което все още ни оказва историята за Йона и кита: страхът да не те погълне някое голямо животно, страхът да не те схрускат, сдъвчат, преглътнат и полеят с глътка солена вода и стадо аншоа за десерт; страхът от ослепяване, тъмнина, задушаване, удавяне, потапяне в китова мас; страхът, че ще те лишат от сетива, което, както знаем, подлудява хората; страхът, че ще умреш. Ние реагираме също толкова живо като всяко друго боящо се от смъртта поколение, след като някой садистичен моряк е измислил тази история, за да сплаши новия юнга.
Разбира се, ние си даваме сметка, че този разказ не може да се базира на истина. Ние сме образовани хора и умеем да различим мита от действителността. Да, човек може да бъде погълнат от кит, признаваме ние, но попаднал в стомаха, не би могъл да оцелее. Като начало ще се удави, а ако не се удави, ще се задуши; а най-вероятно ще умре от сърдечен удар, когато огромната паст зейне пред него. Не, невъзможно е човек да оцелее в търбуха на кита. Знаем каква е разликата между мит и реалност. Ние сме образовани хора.
На 25 август 1891 г. Джеймс Бартли, трийсет и пет годишен моряк от кораба „Източна звезда“, бил погълнат от кашалот близо до Фолкландските острови:
„Помня всичко много добре от мига, в който паднах от кораба и усетих как краката ми се удрят в нещо меко. Погледнах нагоре и видях как един едроребрен свод в бледорозово и бяло се спуска над мен; в следващия миг почувствах, че ме отнасят надолу с краката напред и разбрах, че ме поглъща кит. Той ме всмукваше все по-навътре и по-навътре; една стена от плът ме обви от всички страни, но притискането не беше болезнено, а месото поддаваше като мека гума при най-лекото ми движение.
Изведнъж се оказах в нещо като чувал, много по-голям от тялото ми, но абсолютно тъмен. Опипах наоколо и ръцете ми намериха няколко риби, някои от които, изглежда, бяха още живи, тъй като се въртяха из пръстите ми и се изплъзваха обратно към краката ми. Скоро почувствах силно главоболие, а дишането ми ставаше все по-трудно и по-трудно. Освен това стана ужасно горещо; топлината ме поглъщаше, като непрекъснато се усилваше. Очите ми станаха на въглени; бях убеден, че съм осъден да загина в търбуха на кита. Това ме измъчваше непоносимо, а страшната тишина в този ужасен затвор ме потискаше. Опитвах се да се изправя, да движа ръцете и краката си, да извикам. Всяко действие беше станало невъзможно, но мисълта ми беше странно ясна; и напълно разбирайки жестоката си участ, най-накрая изгубих съзнание.“
По-късно кашалотът бил убит и издърпан до „Източна звезда“, чийто екипаж, без да знае колко близо е изгубеният им другар, прекарал остатъка от деня и част от нощта в дране на плячката. На другата сутрин закачили стомаха на една кука и го издърпали на палубата. Отвътре сякаш се долавяло леко, спазматично движение. Моряците, които очаквали някоя едра риба или може би акула, разпорили стомаха и открили Джеймс Бартли. Той бил в безсъзнание; лицето, шията и ръцете му били избелени от стомашните сокове, но още бил жив. Две седмици бил в дерилиум, а после започнал да се възстановява. След време си възвърнал здравето, само дето киселините били премахнали пигментите от непокритата част на кожата му. Той останал албинос до смъртта си.