Мосю дьо Парвил, научен редактор на „Journal des Débats“, разгледал случая през 1914 г. и заключил, че разказите на капитана и екипажа са „правдоподобни“. Съвременните учени обаче твърдят, че Бартли не би могъл да оцелее повече от няколко минути в корема на кита, какво остава да чака половин ден нищо неподозиращите моряци от кораба-майка да освободят този съвременен Йона. Но дали да вярваме на днешните учени, никой от които не е бил в търбуха на някой кит? Сигурно бихме могли да направим компромис с професионалния скептицизъм, като предположим съществуването на въздушни джобове (дали китовете страдат от газове като всички останали?) или стомашни сокове, чиято ефикасност е влошена вследствие на някаква китова болест.
Ако пък сте учен или ви глождят стомашни съмнения, погледнете на въпроса от този ъгъл. Много хора (между които и аз) вярват в мита за Бартли, също както милиони са вярвали в мита за Йона. Макар да ви се струва фалшива, историята е била преразказана, нагласена, осъвременена; тя е стигнала по-близо до нас. По въпроса за Йона четете Бартли. А един ден ще има случай, на който дори вие ще повярвате — някакъв моряк ще попадне в устата на кит и ще излезе жив от стомаха му; може би не след половин ден, може би само след половин час. И тогава хората ще повярват в мита за Бартли, породен от мита за Йона. Важното е това, че митът не ни връща към някакво първоначално събитие, поукрасено от колективната памет, а сочи към нещо, което още не се е случило, но трябва да се случи. Митът ще се превърне в действителност, колкото и да не ни се вярва.
III
В осем вечерта в събота, 13 май 1939 г., лайнерът „Сейнт Луис“ напуснал своето пристанище в Хамбург. Той бил туристически кораб и повечето от 937-те пасажери, записали се за неговото трансатлантическо пътешествие, носели визи, в които се твърдяло, че са „туристи, пътуващи за удоволствие“. Тези думи обаче били твърде далеч от истината, както и целта на пътуването им била да избягат по-далеч от родината. Почти всички били евреи, бегълци от нацистка държава, която възнамерявала да ги лиши от собствеността им, да ги транспортира и изтреби. Всъщност много от тях вече били лишени от собственост, тъй като на емигрантите от Германия не се разрешавало да вземат със себе си повече от десет райхсмарки. Тази наложена бедност ги правела по-лесна мишена за пропагандата: ако заминели само с разрешената сума, те били описвани като дрипави Untermenschen, които се разбягват като плъхове; а ако успеели да надхитрят системата, ставали икономически престъпници, които бягат с крадени пари. Всичко това било нормално.
„Сейнт Луис“ плавал под флаг с пречупен кръст, което било нормално; екипажът му включвал половин дузина агенти на Гестапо, което също било нормално. Параходната компания била инструктирала капитана да дава по-евтино месо на това пътуване, да махне луксозните стоки от магазините и безплатните пощенски картички от общите помещения; капитанът обаче гледал да заобикаля подобни заповеди и бил обявил, че това пътуване трябва да прилича на другите курсове на „Сейнт Луис“ и да бъде колкото се може по-нормално. Затова, когато евреите дошли на борда от земята, където били презирани, систематично унижавани и затваряни, те открили, че макар по закон корабът да е част от Германия, въпреки свастиката на знамето и големите портрети на Хитлер в общите помещения германците тук са любезни, внимателни и дори изпълнителни. Това било ненормално.
Никой от тези евреи, половината от които жени и деца, нямал намерение да се връща в Германия в близкото бъдеще. Въпреки това в съответствие с правилника на параходната компания те били задължени да си купят билети за отиване и връщане. Казали им, че тези пари трябва да покрият „непредвидени случайности“. Когато бегълците слезели в Хавана, линията „Хамбург-Америка“ щяла да им издаде фактура за неизползваната част от билета. Самите пари отивали в специална сметка в Германия: ако някога се върнели там, евреите можели да ги получат обратно. Дори и онези, които били освободени от концентрационни лагери при строгото условие да напуснат веднага фатерланда, били задължени да платят двойната сума.
Заедно с билетите си бегълците били купили разрешителни за слизане от кубинския директор на имиграционните служби, който бил дал лична гаранция, че няма да срещнат трудности при влизането в неговата страна. Тъкмо той ги бил определил като „туристи, пътуващи за удоволствие“; по време на плаването някои пасажери, особено младите, успели да осъществят забележителния преход от презрени Untermenschen към търсещи удоволствие туристи. Може би бягството им от Германия им се е струвало също тъй чудотворно като спасението на Йона от кита. Всеки ден имало храна, пиене и танци. Въпреки предупреждението на Гестапо към екипажа относно престъпването на Закона за защита на немската кръв и чест по време на пътуването сексуалните отношения продължили нормално. Към края на прекосяването на Атлантика бил проведен традиционният карнавал. Оркестърът свирел Глен Милър; евреите се били облекли като пирати, моряци и хавайски танцьорки. Някои по-отворени момичета се появили като ханъми от харем, покрити с фереджета от чаршафи — трансформация, която по-религиозните пасажери сметнали за неприлична.