В събота, 27 май, „Сейнт Луис“ акостирал в пристанище Хавана. В четири сутринта звъннал сигналът за сбор; а половин час по-късно ударил гонгът за закуска. До лайнера се приближили лодки, в някои от които имало продавачи на банани и кокосови орехи, а в други — приятели и роднини, които крещели имената на пасажерите. Корабът плавал под карантина, което било нормално. Капитанът трябвало да удостовери пред властите на пристанище Хавана, че никой на борда не е „идиот, умопобъркан или болен от неприятна за околните или заразна болест“. Когато с това било приключено, имиграционните офицери започнали да преглеждат документите на пасажерите и да им казват къде точно на кея могат да намерят багажа си. Първите петдесет бегълци се били събрали до стълбата и чакали лодката, която трябвало да ги отведе до сушата.
Имиграцията, също като емиграцията, е процес, в който парите са не по-малко важни от законовите принципи, а често и далеч по-сигурни от тях. Парите доказват на страната приемник (или в дадения случай на транзитната страна), че новопристигналите няма да бъдат бреме за държавата. Освен това парите могат да подкупят служителите, които трябва да вземат това решение. Кубинският директор на имиграционните служби бил спечелил много пари от предишните кораби с евреи; президентът на Куба не успял да измъкне толкова. Затова на 6-ти май президентът издал указ, с който се отменяла валидността на туристическата виза, ако истинската цел на пътуването е имиграция. Отнасял ли се този указ за пътниците на борда на „Сейнт Луис“, или не? Корабът бил отплавал от Хамбург след прокарването на закона, но, от друга страна, разрешителните за слизане били издадени по-рано. Това бил въпрос, който изисквал много аргументи и пари. Номерът на президентския указ бил 937, а както може би са забелязали суеверните, толкова били и пътниците на борда на „Сейнт Луис“.
Получило се забавяне. На деветнайсет кубинци и испанци било разрешено да слязат, както и на трима пасажери с редовни визи; оставащите около 900 евреи чакали новините за преговорите, които включвали кубинския президент, неговия директор на имиграционните служби, корабната компания, местното благотворително дружество, капитана на кораба и един адвокат, долетял от нюйоркския щаб на Комитета за съвместно разпределение. Тези преговори продължили няколко дни. Трябвало да се вземат под внимание фактори като пари, гордост, политически амбиции и общественото мнение в Куба. Капитанът на „Сейнт Луис“, макар да се отнасял с недоверие както към местните политици, така и към собствената си компания, бил убеден поне в едно: че ако Куба се окажела недостъпна, Съединените щати, за които повечето от неговите пасажери имали визи, сигурно щели да ги приемат по-рано от обещаното.
Някои от така изоставените пътници били по-малко уверени и се разстройвали от несигурността, забавянето и жегата. Били чакали толкова дълго, за да стигнат до безопасно място, а сега били толкова близо до него. Приятели и роднини продължавали да обикалят лайнера в малки лодки; един фокстериер, изпратен по-рано от Германия, бил носен всеки ден и показван към палубата и собствениците си. Сформирал се пътнически комитет, на който корабната компания предоставила възможност за телеграфиране; молби за ходатайство били отправени към влиятелни личности, включително и към съпругата на кубинския президент. В това време двама пасажери направили опит за самоубийство, единият с инжекция и приспивателни, а другият — като си прерязал вените и скочил в морето; и двамата оцелели. След това, за да се предотвратят по-нататъшни опити, имало нощни патрули; спасителните лодки били винаги готови, а корабът бил осветен от прожектори. Тези мерки напомняли на някои от евреите за концентрационните лагери, които току-що били напуснали.