„Сейнт Луис“ нямало да отплава от Хавана празен, след като остави своите 937 пътници; 250 души били купили билети за обратния курс към Лисабон. Едно от предложенията било да бъдат пуснати поне 250 евреи, за да се освободи място за новите пътници. Как обаче да избереш онези 250, на които да бъде позволено да слязат от Ковчега? Кой да раздели чистите от нечистите? Или да се хвърля жребий?
Случаят „Сейнт Луис“ не бил някакъв потулен, местен въпрос. Пътуването било следено от германската, британската и американската преса. „Der Stürmer“ отбелязал, че ако евреите решат да поемат обратно към Германия, трябва да бъдат настанени в Дахау и Бухенвалд. Междувременно в пристанище Хавана американски репортери успели да се качат на борда на онова, което те може би прибързано кръстили „корабът, който посрами света“. Тази публичност определено не помогнала на пътниците. Ако срамът принадлежал на целия свят, защо една конкретна страна, която вече била приела много еврейски бегълци, трябвало да го поема толкова често? Светът явно не чувствал срама си достатъчно силно, за да бръкне в портфейла си. Кубинското правителство съответно гласувало да откаже влизане на имигрантите и наредило на „Сейнт Луис“ да напусне териториалните води на острова. Това, както добавил президентът, не означавало, че преговорите са приключили, а само, че той няма да разглежда по-нататъшни предложения, докато корабът не напусне пристанището.
Колко струват бегълците? Зависи колко отчаяни са те, колко са богати закрилниците им и колко алчни са домакините. В света на визите и паниката продавачът владее положението. Цените са произволни, спекулативни и непрекъснато се променят. Адвокатът от Комитета за съвместно разпределение направил първоначално предложение за 50 000 долара при благополучното слизане на евреите, но му било отвърнато, че сумата трябва най-малко да се утрои. Но защо да не се утрои повторно? Директорът на имиграционните служби, който вече бил получил по 150 долара на глава за отменените визи, предложил на корабната компания такса от 250 000, за да спомогне за отменянето на указ 937. Специалният посредник на президента, изглежда, смятал, че евреите могат да слязат за един милион долара. Накрая кубинското правителство определило цена от 500 долара за всеки евреин. В тази сума имало известна логика, тъй като толкова трябвало да дадат всички официални емигранти в страната. И така 907-те пасажери на борда, които вече били платили билетите си за отиване и връщане, както и визите си и били оставени с по десет германски марки, щели да струват 453 500 долара.
Когато лайнерът включил двигателите си, група жени хукнали към стълбицата за слизане и били отблъснати с пистолети от кубинската полиция. През шестте си дни в пристанище Хавана „Сейнт Луис“ бил станал туристическа атракция и заминаването му било наблюдавано от около 100 000 души. Капитанът бил получил разрешение от началниците си в Хамбург да отплава за всяко пристанище, което би приело пътниците му. Отначало той плавал бавно във все по-широки кръгове, като чакал да го извикат обратно в Хавана; после се отправил на север за Маями. Когато корабът наближил американския бряг, той бил посрещнат от американски брегови катер. Това гостоприемство обаче се оказало фалшиво; катерът трябвало да предаде на „Сейнт Луис“, че няма право да навлиза в териториалните води на САЩ. Държавният департамент вече бил решил, че щом евреите са върнати от Куба, те няма да бъдат допуснати в Съединените щати. Тук парите не били толкова пряк фактор: високата безработица и постоянната ксенофобия били достатъчни аргументи.
Доминиканската република предложила да приеме бегълците срещу стандартната пазарна цена от 500 долара на глава, но това само повтаряло кубинската тарифа. Венецуела, Еквадор, Чили, Колумбия, Парагвай и Аржентина също били помолени да приемат пътниците; всички отказали сами да трият срама на света. В Маями имиграционният инспектор заявил, че на „Сейнт Луис“ няма да бъде разрешено да акостира в никое американско пристанище.
След като му бил отказан достъп до целия американски континент, лайнерът продължил на север. Хората на борда вече съзнавали, че скоро ще трябва да завият на изток и неизбежно да се отправят обратно към Европа. Тогава, в 4:50 ч. следобед на 4 юни, събота, получили съобщение. Явно президентът на Куба бил дал разрешение евреите да слязат на остров Пайнс — бивша наказателна колония. Капитанът обърнал кораба и отново се отправил на юг. Пасажерите извадили багажа си на палубата. Тази вечер около масата отново се възцарил духът на онази карнавална нощ.