На следващата сутрин, на три часа път от остров Пайнс, корабът получил телеграма. Разрешението за слизане още не било потвърдено. Комитетът на пасажерите, който по време на кризата изпращал телеграми до видни американци с молба за намеса, не можел да реши към кого още да се обърнат. Някой предложил кмета на Сейнт Луис в щата Мисури, като решил, че може би съвпадението на имената ще събуди съчувствие; веднага изпратили телеграма.
Кубинският президент бил поискал по 500 долара на човек плюс допълнителна гаранция, която да покрие храната и спането през транзитния период на остров Пайнс. Американският адвокат бил предложил (според кубинското правителство) общо 443 000 долара, но заявил, че тази сума трябва да покрие не само бегълците от „Сейнт Луис“, но и още 150 евреи на два други кораба. Кубинското правителство не можело да приеме това контрапредложение и оттеглило своето. В отговор адвокатът се съгласил на пълната сума. Правителството на свой ред изразило съжаленията си, че предложението вече е оттеглено и не може да бъде възобновено. „Сейнт Луис“ сменил курса си и повторно потеглил на север.
Когато корабът започнал обратното пътуване към Европа, английското и френското правителство били неофициално запитани дали техните страни биха приели евреите. Британците отвърнали, че биха предпочели да разглеждат този проблем в по-широкия контекст на въпроса за бегълците в Европа, но евентуално биха били склонни да разгледат въпроса за по-нататъшното приемане на евреите в Англия след завръщането им в Германия.
Имало непотвърдени или неосъществими предложения от президента на Хондурас, от един американски филантроп и дори от някаква карантинна станция в зоната на Панамския канал; корабът продължил да плава. Комитетът на пасажерите отправял молби към политически и религиозни водачи из цяла Европа, макар че посланията трябвало вече да бъдат по-кратки, тъй като корабната компания била оттеглила предоставените им безплатни телеграфически услуги. Едно от направените по това време предложения било най-добрите плувци измежду евреите да скачат през борда на определени интервали, като така принуждават кораба да спре и да обърне. Това щяло да забави приближаването му към Европа и да предостави повече време за преговори. Идеята не била приета.
Немското радио обявило, че тъй като никоя страна не се съгласява да приюти евреите от кораба, фатерландът се чувства задължен да ги приеме обратно и да ги настани. Не било трудно да се досетят къде ще бъдат настанени. Нещо повече, щом „Сейнт Луис“ бил принуден да върне товара си от престъпници и пропаднали типове обратно в Хамбург, това доказвало, че привидната загриженост на света е чисто лицемерие. Никой не искал дрипавите евреи и следователно никой нямал право да критикува приема, който фатерландът би оказал на тези мръсни паразити при тяхното завръщане.
Тъкмо по това време група млади евреи се опитали да отвлекат кораба. Те завладели мостика, но били разубедени от капитана. Той от своя страна кроял планове да подпали „Сейнт Луис“ близо до Бийчи Хед, което би задължило нацията, извършваща спасителните операции, да приеме пътниците му. Този отчаян жест като нищо щял да бъде осъществен. Най-накрая, когато мнозина били изгубили надежда и лайнерът наближавал Европа, белгийското правителство обявило, че ще приеме двеста от пътниците. През следващите дни Холандия се съгласила да вземе 194, Англия 350, а Франция 250.
След като пропътувал 10 000 мили, „Сейнт Луис“ акостирал в Антверпен, на 300 мили от отправната си точка. Хуманитарни дейци от четирите страни вече се били срещнали, за да обсъдят разпределението на евреите. Повечето от хората на борда имали право на евентуално влизане в Съединените щати и следователно били получили номер в американската квота. Хуманитарните дейци спорели за пътниците с малки номера, тъй като тези бегълци щели да напуснат страните им най-бързо.
В Антверпен една пронацистка младежка организация разпространила позиви със следния текст: „Ние също искаме да помогнем на евреите. Ако дойдат при нас, те ще получат по едно безплатно въже и по един дълъг пирон.“ Пътниците слезли от кораба. Тези, които били допуснати в Белгия, били качени на влак със заключени врати и заковани прозорци; казали им, че това се прави за тяхната собствена безопасност. Онези, които били приети в Холандия, веднага били изпратени в лагер, обграден с бодлива тел и охраняван от кучета.