Неделя. На въпроса за бебетата. Странно, но пак индианците ме наведоха на тази мисъл. Нали помниш как ти писах, че са удивително здрави и няма никакви старци, макар да смятахме, че цялото племе се движи заедно? Е, най-накрая накарах Мигел да ги пита и излезе, че те не живеят повече от 35 години. Значи съм грешал, като мислех, че са страшно здрави и добра реклама на джунглата. Всъщност само необикновено здравите оцеляват. Какъв обрат. Въпросът е, че аз в момента съм по-стар от повечето хора в племето и това ме стряска. Но ако живеем в провинцията, аз няма да се връщам всяка вечер изтощен и да очаквам да се грижиш за мен, а вместо това да намирам врещящо бебе. Ако приемам само големите роли и отказвам да участвам в телевизионни дивотии, ще заминавам само когато има снимки, а през останалото време наистина ще съм при теб и детето. Разбираш ли? Мога да му направя кошарка и да му купя един от онези големи Ноеви ковчези с всички животни, а освен това мога да взема една от онези раници за носене на бебета, каквито индианците използват от векове. Тогава ще тръгна да се разхождам из полята, за да ти се махнем и двамата малко от главата. Какво ще кажеш? Между другото, наистина съжалявам, че ударих Гавин.
Понеделник. Малко съм потиснат, скъпа. Водихме безумен спор с Вик за една реплика. Шест проклети думи, но аз знаех, че отец Фърмин не би ги произнесъл. Аз живея в кожата на този човек от три месеца, а Вик иска да ме учи как да говоря! Той каза в такъв случай да ги пренапиша и аз се мъчих един час, а накрая той реши, че не било убедително. Въпреки всичко се опитахме да изиграем репликата така и познай какво стана — проклетият Мат каза, че и на него не му звучало убедително. Аз пък казах, че той не може да различи ред думи от магистрала кокаин, а на всичкото отгоре лицето му прилича на пушено телешко. Ама че тъп филм.
Вторник. Още ми кипи.
Сряда. Невероятно! Нали ти писах, че индианците не знаят какво е актьорска игра. През последните два дни Фърмин и Антонио се държат все по-враждебно един към друг (което не е трудно, като се има предвид какви са ни отношенията с Мат в момента), а индианците видимо се вълнуват и следят спора от своята част на сала, сякаш животът им зависи от това — което в известен смисъл си беше така, защото ние спорехме дали те имат право да бъдат покръстени и да спасят душите си. Не знам как са го усетили. Все едно, днес снимахме сцената, в която Мат ме удря с греблото по главата уж случайно. Разбира се, греблото беше от леко балсамово дърво (не че индианците можеха да знаят това), но аз съвестно се строполих, а Мат започна да се преструва, че е станало случайно. Индианците трябваше да гледат така, сякаш според тях двамата бели мъже в рокли са се побъркали. Само че не го направиха. Много от тях дотичаха при мен и започнаха да ме милват по лицето, да ми мокрят челото и да издават някакви плачевни звуци, а трима се обърнаха към Мат много заплашително. Невероятно! Щяха да му направят нещо, ако той не се беше изхитрил да си свали расото и отново да се превърне в Мат, което ги успокои. Удивително! Тук беше само нашият Мат, а отвратителният отец Антонио беше изчезнал. После аз бавно се изправих на крака и те започнаха да се смеят — щастливи, че не съм умрял. Добре, че Вик продължи да снима, така че не изпуснахме нищо. Той смята, че можем да го включим някак си във филма, което ме радва, защото, ако индианците реагират така на мен и Мат, може би ефектът върху публиката ще бъде същият.