Четвъртък. Вик казва, че отзивите от студиото за вчерашната схватка не били особено блестящи. Обзалагам се, че проклетият Мат му влияе — сигурно знае, че камерата го е хванала как трепери от страх. Аз предложих да изчакаме да видим заснетите кадри и Вик се съгласи, но на мен ми стана неприятно. Толкова за тяхното Truthspieclass="underline" когато се получи, не го използват.
Петък. Мисля, че сценарият не е много свестен, а и бюджетът е твърде малък, но в този филм поне се говори за нещо. Искам да кажа, че той не бяга от големите въпроси. В повечето филми няма никакви идеи — все повече и повече се убеждавам в това. Рибчо Жичко може да си пее „Два попа в джунглата“ по мелодията на „Червени платна по залез“, но всъщност става въпрос за един конфликт, който е неизменна част от всеки живот и всяка цивилизация. Дисциплината срещу либералността. Придържането към буквата на закона срещу следването на общия му дух. Средства и цели. Да постъпваш правилно в името на една заблуда или да грешиш в името на нещо добро. Как велики идеи като Църквата затъват в бюрокрация. Как християнството започва като религия на мира, но в крайна сметка става не по-малко жестоко от другите религии. Същото може да се каже за комунизма и така нататък, за всяка велика идея. Според мен този филм би звучал много предизвикателно в Източна Европа, и то не защото се разказва за свещеници. Друг е въпросът дали ще го разпространяват там. Казах на Рибчо, че във филма се крие и послание за профсъюзите, ако те успеят да го открият. Той каза, че ще го потърси.
Слънчице, нали ще помислиш по въпроса за бебетата?
Твой Чарли
P.S. Днес се случи нещо странно. Не е сериозно, но ме кара да си задам някои въпроси за индианците.
P.P.S. Нямам представа защо не пишеш.
Мила моя Пипа,
Проклета джунгла. Край няма. Ужасни рояци мухи, хапещи гадинки и бръмчащи твари. През първите две-три седмици си мислиш, че всичко е много необикновено и няма значение, че си изпохапан, защото това се отнася и за всички останали, с изключение на Мат с неговите мазила от НАСА и маската на пушеното му телешко лице. Само че насекомите не спират. След известно време ти се приисква джунглата да си вземе почивен ден. Иска ти се да извикаш: „Хайде, джунгло, днес е неделя, стига толкова!“, докато тя вилнее по 24 часа на ден. Не знам. Може би проблемът не е в джунглата, а във филма. Чувстваш как напрежението се покачва. Мат и аз се ежим все повече — и наужким, и наистина. Филмът прелива и в свободните ни часове. Дори и индианците вече не са сигурни, че аз не съм Фърмин през цялото време, а Мат не е Антонио. Сякаш мислят, че аз по принцип съм Фърмин, но от време на време се преструвам на някакъв бял мъж на име Чарли. Наистина с главата надолу.
Неделя. Онова за индианците. Честно казано, малко се ядосах, като разбрах, но вече почвам да разбирам тяхната гледна точка. Нали ти казах, че уча езика — учителката ми е много сладка и чисто голичка, но ти не се притеснявай, ангелче, сигурен съм, че бъка от зарази. Излиза, че половината от думите, на които ме е учила, са грешни. Те са истински думи, само че значат друго. Едно от първите неща, които научих, беше „ткарни“, което значи — или поне тя ми каза, че значело — един бял щъркел, каквито тук се срещат често. Колкото пъти видех тази птица да прелита край нас, аз виках „ткарни“, а индианците се заливаха от смях. Накрая се оказа (разбрах това не от Мигел, а от втория ни водач, който много-много не говори), че „ткарни“ е индианската дума — по-точно казано, една от многото им думи — за оная работа. Същата, до която се качва малката рибка, ако не внимаваш. Това се отнася за половината думи, на които ме научи онази лисичка. Знам близо 60, а половината от тях се оказаха фалшиви — или са неприлични, или значат нещо съвсем друго. Както можеш да си представиш, много се ядосах, но всъщност това показва, че индианците имат страхотно чувство за хумор. Затова реших да им покажа, че разбирам от майтап, и следващия път, когато край нас премина голям щъркел, аз се направих, че не знам как се казва, и попитах учителката си. Тя каза „ткарни“ със сериозно изражение. Аз я погледнах много озадачено и отвърнах, че не може да е „ткарни“, защото ето това е „ткарни“ (не, не си го извадих или нещо подобно — само го посочих). Оттогава тя разбра, че играта е свършила, и започна да се смее. Аз също се разсмях, за да покажа, че не се сърдя.