Сега ще дам това писмо на Рохас. Преди малко той мина оттук и каза, че това е третото писмо, което пиша днес. Предложи да ги слагам в един плик и да пестя от пощенски марки. Аз станах и, кълна ти се, се превърнах за миг в отец Фърмин и извиках: „Слушай, Богородице на комуникациите, аз ще пиша и ти ще предаваш толкова шибани писма, колкото искам.“ Е, Фърмин не би казал „шибани“, разбира се, но тонът беше същият. Строг и непримирим към всяко несъвършенство в света. Е, по-добре да му се извиня, иначе може да изхвърли всички писма.
Твой Ч.
Докато чакам хеликоптера
Мила Пипа,
Като се измъкнем оттук, ще направя следните неща: ще изпия най-големия скоч в Каракас, дявол го взел. Ще се потопя в най-голямата вана, която могат да ми предложат в Каракас, дявол го взел. Ще проведа най-дългия телефонен разговор с теб. Представям си как ще вдигнеш телефона и ще чуя гласа ти, сякаш съм отишъл до магазина за цигари и съм се позабавил. После ще ида в британското посолство и ще си купя „Дейли Телеграф“, дори да е отпреди няколко седмици; ще чета неща, които обикновено не бих и погледнал, например новините от природата, ако има такива. Искам да ме уведомяват, че лястовиците вече гнездят и че ако имам късмет, ще видя язовец. Обикновени неща, които се случват непрекъснато. Ще прегледам резултатите от мачовете по крикет и ще се преструвам, че съм стар играч от провинцията, който следи мача с раиран блейзър и с розов джин в ръка. Може да прочета и рубриката за новородени бебета. На Ема и Никълъс се е родила дъщеричка Сузи, сестра на Александър и Бил. Милите ми Александър и Бил, ще кажа аз, сега можете да си играете със Сузи. Бъдете нежни с нея, цял живот я закриляйте, тя е малката ви сестричка, трябва да я пазите като зеницата на окото си. Господи, Пипа, аз плача, по лицето ми се стичат сълзи.
С обич: Ч.
Каракас, 21 юли
Скъпа Пипа,
Не го вярвам, просто не може да бъде! Най-сетне стигаме онова, което на майтап наричаме цивилизация, най-сетне намираме телефон, който става за презокеански разговори, най-сетне идва моят ред на опашката, най-сетне се свързвам с къщи, а ти си излязла. „Абунат не отговаря, сър“. Опитвам отново. „Абунат пак не отговаря, сър.“ Пробвам трети път. „Окей, сър, абунат пак не отговаря.“ Къде си? Не искам да се обаждам на никой друг. Не искам да звънна на майка ти и да кажа: „Да, имахме малко неприятности, но сега сме вече в Каракас и Мат е мъртъв, да, чула си го по новините, но не ми се обсъжда това.“ Просто искам да говоря с теб, мила, а не мога.
Опитвам пак.
Опитвам пак.
Добре значи, взех си бутилка скоч от 50 лири и ако студиото не я плати, никога повече няма да работя за него. Освен това прибрах един куп от тази тъничка хотелска хартия за писма. Другите отидоха да се разхождат из града. Аз не мога. Все си спомням последната ни вечер тук — бяхме в същия хотел и така нататък, — спомням си как двамата с Мат излязохме и се натряскахме като свине, играхме сиртаки и ни изхвърлиха от заведението, а Мат сочеше към мен и викаше на келнерите: „Хей, не познавате ли миста Рик от «Паркуей Пенинсула»“, но те не ме познаха и ни накараха да платим за чиниите.
Бяхме си взели почивните дни и ни оставаха само три работни. През първата сутрин репетирахме при бързеите, и то доста енергично. Вик и екипът бяха на брега, а Мат и аз бяхме на сала заедно с десетина индианци с прътове и гребла. За по-сигурно салът бе вързан с дълго въже за едно дърво на брега, за да спре, ако индианците не успеят да го удържат. Мат и аз също бяхме вързани с въжета, както е по договор. Сутринта репетирахме на бързеите и се получи добре, а следобед повторихме на плиткото с машината за разпенване. Смятах, че не ни трябва още един ден репетиции, но Вик настояваше. Затова на следващата сутрин отново отидохме на бързеите, но този път си носехме и радиомикрофони. Вик не беше решил дали ще прави дубъл на кадъра. Вързахме въжето за дървото, екипът се разположи на брега, а ние се приготвихме да минем три-четири пъти покрай камерата. Аз и Мат бяхме толкова заети да спорим дали да покръстваме индианците, или не, че не забелязахме опасността зад нас, която публиката може да види сама. Милион пъти мислих за това, което се случи, но още нямам обяснение. Стана на третия път. Вик ни даде знак, започнахме спора и изведнъж забелязахме нещо странно. Вместо десетина индианци на сала имаше двама, всеки от които стоеше до задния му край и държеше само един прът. Сигурно сме си помислили, че Вик е поискал да опитаме така, защото Мат и аз вече бяхме почнали да се караме, което показва какъв професионалист беше той, след като продължи така, сякаш нямаше нищо нередно. Аз също между другото. На края на сцената забелязахме, че за разлика от обикновено индианците не забиват прътовете си в дъното, за да възпрат сала. Продължаваха да го оттласкват и Мат им извика: „Хей, спрете!“, но те не му обърнаха внимание. Реших, че сигурно искат да изпробват въжето, но тогава двамата с Мат се обърнахме едновременно и видяхме накъде ни насочват — право към едно място с много бързеи и скали. Разбрах, че въжето се е скъсало или нещо такова. Закрещяхме, но шумът на реката ни заглушаваше, а и не знаехме езика; а после се оказахме във водата. Докато се преобръщахме, мислех за теб, Пипа, честна дума. Просто видях лицето ти и се опитах да мисля за теб. Помъчих се да плувам, но течението и проклетото расо ми пречеха — а после нещо ме храсна в ребрата, сякаш някой ме срита. Помислих си, че съм пътник, че съм се ударил в някоя скала, предадох се и изгубих съзнание. Всъщност въжето, с което бях вързан, изведнъж се е опънало. Не си спомням нищо друго до момента, когато бях на брега, плюех вода и повръщах в калта, докато тоноператорът ме удряше по гърба и ми натискаше корема с юмруци. Моето въже издържа, но въжето на Мат се скъса. Това е, такъв ни бил късметът.