Всички бяха в шок, както можеш да си представиш. Някои се опитаха да тръгнат покрай брега — нали знаеш как понякога човек се хваща за клоните на дърветата на миля надолу по реката. Да, но не стана така. Тези неща са само за филмите. Мат беше изчезнал, а и колегите не можаха да стигнат на повече от стотина стъпки, защото в джунглата няма пътеки. „Защо бяха само двама? — повтаряше Вик. — Защо само двама?“ Потърсиха индианците, които им бяха помогнали да нагласят апаратурата, но не ги намериха. Върнаха се в лагера, но намериха само преводача Мигел, който дълго бил разговарял с един от индианците, а когато се обърнал, всички останали били изчезнали.
Тогава отидохме да видим какво е станало с въжето около дървото. Нищичко не беше останало от него, което беше странно, защото го бяхме вързали с един от онези сложни възли, които просто не могат да се изхлузят. Сто на сто така е било по договор. Адски съмнително. После говорихме с Мигел и излезе, че индианецът е започнал онзи дълъг разговор много преди нашия инцидент. Значи сигурно са знаели какво ще се случи. Като отидохме в лагера, видяхме, че са задигнали всичко — дрехи, храна и оборудване. За какво са им били дрехите? Та те ходят голи.
Адски дълго чакахме хеликоптера, да ти кажа. Индианците бяха отмъкнали радиотелефоните (щяха да свият и камерата, ако имаха как да я носят), а в Каракас помислили, че просто са се развалили, така че дойдоха както обикновено. Двата дни чакане ни се сториха два месеца, дявол го взел. Аз си мислех, че въпреки инжекциите съм пипнал някаква шибана треска. Като ме извадили от реката и изпомпали водата от корема ми, първото, което съм казал, било „сто на сто бъка от бацили“, а екипът избухнал в истеричен смях. Не си спомням, но е в мой стил. Мислех, че съм пипнал бери-бери и компания. Ужас!
Защо го направиха ли? Все се връщам към този въпрос. Защо? Повечето колеги смятат, че индианците са го направили, защото са примитивни — нали разбираш, цветнокожи, никога не се доверявай на местните и така нататък. Това са глупости. Никога не съм ги смятал за примитивни, а те винаги казваха истината (освен когато ме учеха на езика си) и бяха сто пъти по-надеждни от някои бели. Първо си помислих дали не сме ги засегнали, без да разберем — дали не сме обидили боговете им или нещо подобно. Но просто за нищо не можах да се сетя.
Според мен въпросът е дали няма някаква връзка с онова, което се е случило преди сто години. Може да е случайно съвпадение. Просто случайно потомците на онези индианци с преобърнатия сал караха друг сал, който се обърна почти на същото място в реката. Може би на тези индианци им идва до гуша да возят йезуити срещу течението и просто инстинктивно избухват и ги изхвърлят зад борда. Не е много вероятно, нали? Другата възможност е между двете случки да има връзка. Поне аз така си мисля. Струва ми се, че индианците — нашите индианци — са знаели какво е станало с отец Фърмин и отец Антонио преди толкова години. Такива неща се разказват, докато жените мачкат корените от маниока и прочие. Тези йезуити сигурно играят важна роля в историята на индианците. Помисли си как случката се е предавала от поколение на поколение и е ставала все по-цветиста и преувеличена. И тогава се появяваме ние — друга група бели мъже, сред които също има двама души с черни поли. Те също искат индианците да ги возят със сал по Ориноко. Разбира се, има някои разлики, например тази едноока машина, но в общи линии си е същото, а и ние им казваме, че ще свърши по същия начин и салът ще се преобърне. Трудно е да се сетя за аналогия, но представи си, че живееш в Хейстингс през 2066-а и виждаш как към теб идват кораби, от които слизат хора с островърхи шлемове и ризници, предлагащи ти много пари, ако извикаш крал Харолд, за да го прострелят в окото. Би се изкушила да се съгласиш, нали? А после ще се запиташ защо искат да го направят. Едно от нещата, които би си помислила — това е моя идея, Вик не беше убеден, — би било дали те (тоест ние) не са се върнали, за да разиграят случилото се по някакви изключително важни за тяхното племе причини. Може би индианците са си помислили, че е нещо религиозно, като честването на петстотингодишнината от построяването на някоя катедрала.