Чарли
P.S. Изпращам писмото с експресна поща.
P.P.S. Ако тая история има нещо общо с оня гадняр Гавин, аз лично ще му счупя шибания врат. Трябваше да го ударя много по-силно. И в случай, че не си забелязала, той не би могъл да играе и пластмасова жаба. Никакъв талант. Никакъв хъс.
Санта Лучия
Не знам си кой гаден ден
Слушай, кучко, измитай се от живота ми, хайде, просто се измитай. Винаги си проваляла всичко, нищо друго не можеш да правиш. Приятелите ми казваха, че само ще си сложа таралеж в гащите, ако те пусна да живееш при мен, а аз, глупакът, не им повярвах. Господи, ако мислиш, че аз съм егоист, виж се в огледалото. Разбира се, че съм пиян, какво си мислиш, само така мога да спра да мисля за теб. А сега ще се натряскам като свиня. Във виното е шибаната истина.
Чарли Фурията
P.S. Пращам писмото с експресна поща.
ВРЪЩАМ СЕ В ЛОНДОН В ПОНЕДЕЛНИК ПЕТНАЙСЕТИ ТОЧКА АКО ОБИЧАШ ДОТОГАВА ИЗНЕСИ СЕБЕ СИ И ВЕЩИТЕ СИ ОТ АПАРТАМЕНТА ТОЧКА ОСТАВИ КЛЮЧА ТОЧКА КРАЙ ТОЧКА
½.
В скоби
Искам да ви кажа нещо за нея. Настъпил е онзи среднощен час, когато завесите не пропускат светлина, единственият шум от улицата е хленчът на някой прогонен Ромео, а птиците още не са започнали своите рутинни, но ободрителни занимания. Тя лежи на една страна с гръб към мен. Не мога да я видя в тъмното, но мога да ви начертая картата на тялото по приглушеното й дишане. Когато е щастлива, тя спи с часове в една и съща поза. Наблюдавал съм я през онези мътни часове на нощта и ви уверявам, че не помръдва. Разбира се, това може да се дължи просто на добро храносмилане и хубави сънища, но аз го приемам като белег на щастие.
Нашите нощи са различни. Тя заспива като човек, който се оставя да го носят топлите води на прилива и спокойно се люлее върху тях до сутринта. Аз заспивам по-неохотно, боря се с вълните — ако денят е бил хубав, не искам да го пускам да си отиде, ако е бил лош, още се ядосвам. Различни води текат през нашите часове на безсъзнание. Понякога от леглото ме изстрелва страхът от времето и смъртта, ужасът от наближаващата празнота; стъпил на пода, хванал главата си с две ръце, изкрещявам безпомощно (и за мое разочарование неизразително) „не, не, не“, докато се събуждам. Тогава се налага тя да успокои с милувки паниката ми, сякаш къпе куче, пристигнало с лай от мръсната река.
Макар и по-рядко, нейният сън също бива прекъсван от някой крясък и тогава е мой ред да я прегърна закрилнически. Аз съм напълно буден, а тя ми предава през сънени устни причината да извика, „Много голям бръмбар“, казва, сякаш не би ме безпокоила заради по-дребно насекомо; или „стъпалата бяха хлъзгави“; или просто „нещо гадно“ (което, струва ми се, че нищо не значи, но тя често го повтаря). Тогава, изхвърлила от съня си тази влажна жаба или тази шепа тиня, тя въздъхва и потъва в пречистен сън. Аз лежа буден, стискам лигавото земноводно или въртя из ръцете си прогизнали боклуци, едновременно изплашен и възхитен от нея. (Между другото, не смятам своите кошмари за по-възвишени. Сънят прави страха демократичен. Ужасът от загубената обувка или пропуснатия влак не е по-незначителен, сравнен със страха от терористично нападение или ядрена война). Изпитвам възхищение, защото тя се справя далеч по-добре от мен със задачата на съня, която всички ние трябва да изпълняваме всяка нощ до смъртта си. Тя подхожда към нея като опитен пътешественик, който не се плаши от ново летище. Аз пък лежа нощем с невалиден паспорт и бутам скърцаща количка за багаж към грешната лента.
И така… тя спи, легнала на една страна с гръб към мен. Обичайните стратегии и пренамествания не са успели да предизвикат наркоза и затова решавам да се настаня до мекия зигзаг на тялото й. Докато намествам крак до прасеца й, чиито мускули са отпуснати от съня, тя усеща какво правя и без да се събужда, посяга с лявата си ръка и отмята косата от раменете си, за да мога да се сгуша до голия й врат. Винаги когато прави това, аз потръпвам от любов, трогнат от неизменността на този сънен жест. Очите ми се навлажняват и едва се удържам да не я събудя, за да й кажа колко я обичам. В този миг тя несъзнателно докосва някаква тайна ос на чувствата ми към нея. Разбира се, не знае това; никога не съм й казвал за това мъничко изящно нощно удоволствие. Всъщност предполагам, че сега й казвам…
Мислите ли, че е будна, когато прави това? Предполагам, че звучи като съзнателна любезност — мил жест, който обаче едва ли означава, че корените на любовта стигат под венеца на съзнанието. Сигурно имате право на скептицизъм: не трябва да угаждаме прекалено на любимите, които съперничат по суета на политиците. И все пак мога да ви дам и друго доказателство. Нали разбирате, косата пада върху раменете й. Само че преди няколко години, когато ни обещаха, че лятната жега ще продължи с месеци, тя се подстрига късо. Вратът й беше открит за целувки по цял ден. А в мрака, когато лежахме под един чаршаф и аз се покривах с калабрийска пот, когато сърцевината на нощта беше по-кратка, но все пак трудно преодолима — тогава, когато се обръщах към разтегнатото S до мен, тя се опитваше да вдигне несъществуващата коса от врата си.