„Обичам те — шепна аз на този спящ врат. — Обичам те.“ Всички романисти знаят, че изкуството им живее чрез опосредстването. Когато се изкушава да поучава, писателят трябва да си представя капитан в открито море, който вижда задаващата се буря, тича от уред към уред и крещи заповеди по високоговорителя. Само че под палубата няма никого; двигателите никога не са били инсталирани, а веригата се е скъсала преди векове. Капитанът може да изглежда много убедително и да заблуди не само себе си, а и част от пасажерите; макар съдбата на техния плаващ свят да зависи не от него, а от лудите ветрове и надигащите се вълни, от айсбергите и неочакваните подводни рифове.
И все пак естествено е от време на време един романист да се дразни от недоизказаното в литературата. В долната част на „Погребението на граф Оргас“ от Ел Греко има редица ъгловати, опърпани оплаквачи. Те гледат в различни посоки с израз на сценична скръб. Само един е отправил поглед извън картината и ни наблюдава с мрачни, иронични очи — между другото доста скептични. Прието е да се смята, че това е самият Ел Греко. Аз направих това, казва той. Аз го нарисувах. Аз нося отговорност и затова съм с лице към вас.
Поетите сякаш пишат за любовта по-лесно от белетристите. Преди всичко те владеят онова гъвкаво „аз“ (когато кажа „аз“, след един-два абзаца ще искате да знаете дали имам предвид Джулиан Барнс или някой измислен герой; един поет може да снове между двете интерпретации и да бъде хвален както за дълбоките си чувства, така и за обективността си). Освен това поетите могат да превръщат лошата любов — егоистичната, дребнавата любов — в добра любовна поезия. Ние, прозаиците, не владеем тази възхитителна, нечестна трансформация. Ние можем да превръщаме лошата любов единствено в проза за лоша любов. Затова завиждаме (и гледаме с малко недоверие) винаги когато поетите говорят за любовта.
А те пишат неща, които наричат любовна поезия. Тя се събира в книги, озаглавени „Световна антология на великите любовници по случай Свети Валентин“ или нещо подобно. После идват любовните писма; те се събират в антология на любовните писма „Златното перо“ (може да се поръча по пощата). Никой жанр обаче не отговаря на името „любовна проза“. Звучи нелепо, почти парадоксално. Любовна проза: наръчник на дръвника. Търсете я в раздела за дърводелство.
Канадската писателка Мейвис Талант твърди следното: „Въпросът какво представлява любовната двойка като такава в крайна сметка е единствената останала загадка; когато я разрешим, няма да имаме нужда от литература — нито пък от любов.“ Когато за пръв път прочетох това, сложих в полето шахматния знак „!?“, с който се отбелязва потенциално страхотен, но може би неблагоразумен ход. С времето обаче думите й ми звучат все по-убедително и знакът бе променен на „!!“.
„От нас ще оцелее едничка любовта.“ Филип Ларкин стига предпазливо до това заключение в стихотворението си „Гробница в Арундел“. Стихът ни изненадва, защото голяма част от творчеството на този поет е изтъкано от сбръчканата материя на разочарованието. Приемаме с готовност ободрителните думи, но трябва първо да се намръщим прозаично и да се запитаме наистина ли е верен този поетичен акорд. Така ли е? Наистина ли от нас ще остане любовта? Добре би било. Би било хубаво любовта да е енергиен източник, който да продължи да свети след смъртта ни. Първите телевизори след изключване оставяха петънце светлина в средата на екрана, което постепенно се смаляваше от големината на флорин до гаснещо зрънце. Като момче наблюдавах този процес всяка вечер и смътно исках да го задържа (подрастващата ми меланхолия го уподобяваше на човешкото съществуване, което неумолимо гасне в една тъмна вселена). Дали и любовта не тлее така малко след като апаратът е бил изключен? Аз самият не го виждам. Когато и двамата влюбени умрат, любовта им също умира. Ако от нас оцелее нещо, то ще да е друго. От Ларкин ще остане не любовта, а поезията му; това е очевидно. Винаги когато прочета края на „Гробница в Арундел“, се сещам за Уилям Хъскисън. Навремето си той е бил известен политик и финансист, но днес си го спомняме само защото на 15 септември 1830 г., при откриването на железопътната линия между Ливърпул и Манчестър, той е станал първият човек, прегазен от влак (той е станал този човек, бил е превърнат в това). Дали Уилям Хъскисън е обичал? Дали любовта му е била дълговечна? Не знаем. От него е останал единствено мигът за фаталното невнимание; смъртта му е дала второстепенна роля в поучителен филм за историята на прогреса.