Трябва да бъдем прецизни в любовта, в думите и жестовете й. Ако тя ще ни спаси, трябва да я гледаме така прямо, както трябва да се научим да гледаме смъртта. Трябва ли любовта да бъде преподавана в училище? Първи срок: приятелство; втори срок: нежност; трети срок: страст. Защо не? Учат децата как да готвят, да поправят коли и да се чукат, без да забременяват; предполага се, че децата умеят тези неща много по-добре от нас, но каква полза ще имат, ако не познават любовта? От тях се очаква да се справят сами. Природата трябва да поеме управлението като автопилот на самолет. Само че Природата, на която прехвърляме отговорността за всичко, което не разбираме, не е особено добра на автоматичен режим. Доверчивите девици, омъжени насила, откривали, че Природата съвсем не дава всички отговори, когато изключиш осветлението. На тях им казвали, че любовта е Обетованата земя, Ноевият ковчег, с който една двойка може да избегне Потопа. Може и да е кораб, но на него се шири антропофагия; кораб, управляван от сивобрад маниак, който те удря по главата с гоферова тояга и може всеки момент да те хвърли през борда.
Нека започнем отначало. Дали любовта ни прави щастливи? Не. Може би любовта ощастливява обичания от нас човек? Ни най-малко. Аз, разбира се, вярвах, че тя носи щастие. Та кой не е мислил така (и все още го вярва, някъде под палубата на душата си?). Така твърдят всички книги, всички филми; така завършват хиляди приказки. Та за какво е любовта, ако не разрешава всички проблеми? Нима не можем по силата на собствените си копнежи да стигнем до извода, че веднъж постигната, любовта облекчава всяка болка и действа като естествен аналгетик?
Двама души се обичат, но не са щастливи. Какво заключение можем да си извадим? Че единият от тях всъщност не обича другия; че се обичат донякъде, но не достатъчно? Аз оспорвам това донякъде, оспорвам това достатъчно. Обичал съм два пъти в живота си (което ми се струва доста много) — веднъж щастливо, веднъж нещастно. Именно нещастната любов ме научи на най-много неща за естеството на това чувство, макар не веднага, а години по-късно. Дати и детайли — попълнете ги по избор. И все пак аз бях влюбен и обичах дълго време, в продължение на години. Отначало бях безумно щастлив, преизпълнен със солипсистична радост; но през повечето време бях озадачаващо, досадно нещастен. Нима не я обичах достатъчно? Знам, че не беше така — заради нея отложих половината си бъдеще. Може би тя не ме обичаше достатъчно? И това не е вярно — тя се отказа от половината си минало заради мен. Живеехме един до друг години наред и се чудехме къде е грешката в измисленото от нас уравнение. Взаимната любов не даваше щастие. А ние упорито настоявахме на противното.
По-късно осъзнах в какво съм вярвал. Ние смятаме любовта за активна сила. Моята любов я прави щастлива; нейната любов ме прави щастлив; как би могло да не бъде вярно? И все пак не е: тази постановка предполага погрешен концептуален модел. Тя приема, че любовта е магическа пръчица, която развързва оръфания възел, пълни шапката с кърпички и премрежва въздуха с гълъбови криле. Само че моделът не е взет от фокусничеството, а от атомната физика. Моята любов не може да я направи щастлива, а само да отключи в нея способността за щастие. Сега нещата изглеждат по-разбираеми. Как така не мога да я направя щастлива, как така тя не може да ме направи щастлив? Много просто: очакваната от вас атомна реакция не се получава, защото лъчът, с който обстрелвате частиците, има погрешна дължина на вълната.
Но любовта не е атомна бомба, затова нека потърсим по-просто сравнение. Пиша тези редове в дома на един приятел в Мичиган. Нормална американска къща с всички играчки, които технологията може да измисли (освен устройство за производство на щастие). Той ме докара тук вчера от летището в Детройт. Като спряхме пред къщата му, бръкна в жабката за дистанционното; с едно майсторско натискане на копчето вратата на гаража се отвори. Тъкмо този модел предлагам. Пристигате вкъщи — или поне така си мислите — и като стигнете до гаража, се опитвате да направите обичайния си фокус. Нищо не се получава; вратите остават затворени. Пак опитвате. Отново нищо. Отначало объркани, после притеснени, а накрая побеснели и недоумяващи, вие седите пред гаража с включен мотор; седите седмици, месеци, години и чакате вратите да се отворят. Само че сте в чужда кола, пред чужд гараж и чакате пред къща, която не е вашата. В това е един от проблемите: сърцето не е сърцевидно.