Важни факти:
— сърцето е първият орган, който се оформя у ембриона; още когато сме не много по-големи от бобено зърно, сърцето ни вече е видимо и пулсира;
— у детето сърцето е пропорционално много по-голямо, отколкото у възрастните: 1/130 от общото тегло на тялото в сравнение с 1/300;
— с годините размерът, формата и разположението на сърцето подлежат на значителни изменения;
— след смъртта сърцето приема формата на пирамида.
Волското сърце, което купих в „Коригънс“, тежеше около 1 кг и струваше две лири и 42 пенса. Най-големият животински екземпляр, който освен това може да се отнесе и към човека. „Той имаше волско сърце“ е фраза от литературата на Империята, от приключенските книги, от детството. Онези смелчаци с островърхи шлемове, убиващи носорози с един-единствен изстрел на пистолета си, докато дъщерята на полковника се крие страхливо зад баобаба, може да са имали простовати обноски, но ако съдим по този вол тук, сърцата им са били доста сложни. Органът беше тежък, тумбест, кървав и здраво стегнат като силен юмрук. За разлика от картата на метрото в учебника по анатомия реалността предлагаше нещо затворено, което ревниво криеше тайните си.
Разрязах го заедно с една приятелка рентгеноложка. „Не му е оставало много на този вол“ — отбеляза тя. Ако сърцето принадлежало на един от нейните пациенти, той нямало да може да премине през още много джунгли.
Малкото ни пътешествие бе осъществено с помощта на остър кухненски нож. Прорязахме си път през левия атриум и лявата камера, като се възхитихме на обширното преддверие от мускули. Погалихме копринената облицовка, бръкнахме с пръсти в раните при изхода. Вените бяха еластични, а артериите — кафеникави и здрави. Един посмъртен съсирек лежеше като тъмночервен плужек в лявата камера. Често губехме пътя си из това компактно парче месо. Двете половини на сърцето не се откъсваха така лесно, както си бях представял, а се бяха вкопчили отчаяно една в друга подобно на давещи се влюбени. Разрязахме два пъти една и съща камера, като мислехме, че сме открили другата. Възхитихме се на стройната система от клапи и на chordae tendineae, които пречат на всяка клапичка да се отваря прекалено много: здрави ремъчета на парашута, които предотвратяват износването на тъканта.
Когато приключихме с него, сърцето остана да лежи върху омацания вестник през целия ден, принизено до не особено обещаващ обяд. Прерових готварските книги, за да видя какво мога да приготвя от него. Намерих само една рецепта — пълнено сърце, сервирано с варен ориз и резенчета лимон, но тя определено не заслужаваше името, дадено й от датчаните, които я бяха измислили. Те наричат това ястие „Страстна любов“.
Помните ли онзи парадокс на любовта, на първите седмици и месеци от Страстната любов (пише се с главна буква, като рецептата) — парадокса на времето? Вие сте влюбени и в този миг във вас се борят гордостта и недоверието. Част от вас иска времето да забави ход: нали това, казвате си вие, е най-хубавият период от целия ми живот. Аз съм влюбен, искам да се насладя на чувството, да го изуча, да лежа, отмалял от него; нека този ден да трае вечно. Това е поетичната ви страна. Освен нея обаче съществува и прозаична страна, която настоява времето да не се бави, а да побърза. Откъде знаеш дали това е любовта, шепне прозаичната ви страна като скептичен адвокат, та нали тя е тук едва от няколко седмици или месеци. Не можеш да знаеш дали чувствата са истински, ако ти (и тя) не изпитвате същото най-малко след година; това е единственият начин да докажете, че не правите лекомислена грешка. Минете през този етап, колкото и да е приятен, възможно най-бързо; едва тогава ще можете да разберете дали наистина обичате.
Снимките се проявяват във ваничка с течност. Преди това сме разполагали само с празни листа фотохартия, затворени в непропускащ светлина плик; сега тя придобива функция, образ, увереност. Пускаме бързо снимката във фиксажа, за да запазим този ярък и крехък миг, да направим образа по-отчетлив, непроменим, стабилен поне за няколко години. Представете си обаче, че пъхнете снимката във фиксажа, но химикалите са изветрели? Прогресът, аморфната промяна, която чувствате, може да не се стабилизира. Виждали ли сте как някоя снимка неумолимо се осветява, докато накрая цялата й повърхност става черна, а празничният миг е заличен?