Нормално ли е състоянието любов, или не? Статистически, разбира се, то е ненормално. В една сватбена снимка интересните лица не са тези на младоженците, а на обкръжаващите ги гости: по-младата сестра на булката (нима това страхотно нещо ще ми се случи и на мен?), по-големият брат на младоженеца (дали тя ще го измами както онази кучка мен?), майката на булката (как лети времето), бащата на младоженеца (ако момчето знаеше онова, което знам сега — ако аз самият го знаех навремето), свещеникът (интересно как дори най-мълчаливите стават красноречиви при тези старинни обети), намръщеният младеж (защо изобщо искат да се женят?) и така нататък. Централната двойка е в съвсем ненормално състояние — опитайте се обаче да им го кажете. Те се чувстват много по-нормални от когато и да било. Това е нормално, казват си те един на друг; всичко предишно, което смятахме за нормално, съвсем не е било такова.
И тази увереност, че са нормални, тази убеденост, че тяхната същност е била проявена и фиксирана от любовта и поставена във вечна рамка, им придава трогателна арогантност. Това определено е ненормално: нима има друг случай, в който арогантността е трогателна? Ето. Погледнете отново фотографията: вижте под щастливо разкритите зъби сериозното самодоволство на мига. Как бихте могли да останете безучастни? Двойките, които вдигат шум около любовта си (та нали никой преди тях не е обичал — не и истински, нали?), може да ви дразнят, но не могат да предизвикват подигравки. Дори когато се намира нещо, което да накара емоционалния конформист да присвие устни — някаква очевидна разлика във възрастта, външния вид, образованието или претенциите, — в този миг двойката е покрита с гланц: пенестата плюнка на смеха може да бъде изтрита. Младежът, хванат под ръка с по-възрастна жена, повлеканата до контето, светската дама до аскета: всички те се чувстват изключително нормални. И това трябва да ни затрогне. Те изпитват снизхождение към нас, защото ние не сме толкова очевидно, толкова лудо влюбени; и все пак трябва да бъдем дискретно снизходителни към тях.
Не ме разбирайте погрешно. Не препоръчвам един вид любов за сметка на друг. Не знам дали благоразумната или безразсъдната любов е по-добра, дали имотната или безпаричната любов е по-сигурна, дали хомосексуалната или хетеросексуалната любов е по-пламенна, дали брачната или безбрачната любов е по-силна. Може да се изкушавам от дидактиката, но това не е рубрика за съвети към читателя. Не мога да ви кажа дали сте влюбени, или не. Щом трябва да питате, вероятно не сте, това е единственият ми съвет (а може и той да е погрешен). Не мога да ви кажа кого да обичате, нито пък как: онези училищни курсове ще ви учат не само как да обичате, а и как да не го правите (също като творческото писане — не можеш да научиш някого да пише, можеш само да му посочиш къде греши и да му спестиш време). Но мога да ви кажа защо да обичате. Защото историята на света, която спира при половинката къща на любовта само за да я срине, е абсурдна без нея. Историята на света става брутално самодоволна без любов. Нашата случайна мутация е необходима, защото е безполезна. Любовта няма да промени историята на света (онази глупост за носа на Клеопатра е само за сантименталните), но ще направи нещо далеч по-важно: ще ни научи да гледаме историята в очите и да не обръщаме внимание на надменната й походка. Не приемам условията ти, казва любовта на историята: съжалявам, но не ме впечатляваш, и между другото си облякла много смешна униформа. Разбира се, ние не се влюбваме, за да се борим с егото на света, но това е един от сигурните ефекти на любовта.
Любов и истина, това е жизнената връзка, любов и истина. Били ли сте някога по-искрени, отколкото при първото си влюбване? Виждали ли сте света тъй ясно? Любовта ни кара да видим истината, задължава ни да говорим искрено. В ложето на любовта лъжите нямат място: звучи като парадокс от учебник по философия за начинаещи. И нещо повече (и по-малко): това е описание на един морален дълг. Не премрежвай поглед, не изпускай ласкателен стон, не имитирай оргазъм. Казвай истината с тялото си дори тогава — особено тогава, — когато тази истина не е мелодраматична. Леглото е едно от първите места, където можеш да излъжеш, без да те хванат, където можеш да крещиш и пъхтиш в мрака, а после да се хвалиш как си се „представил“. Сексът не е актьорска игра (колкото и да се възхищаваме от собствения си сценарий); смисълът на секса е в истината. Начинът, по който се прегръщате в мрака, определя отношението ви към историята. Това е всичко.