Историята ни плаши; ние позволяваме на датите да ни тормозят.
И какво от това? Нима хората са станали по-мъдри? Нима са престанали да строят гета, в които да продължат преследванията? Нима са спрели да правят старите грешки или пък нови, или пък нови версии на старите? (Нима историята наистина се повтаря, първия път като трагедия, втория — като фарс? Не, това звучи твърде гръмко, твърде обмислено като процес. Историята просто се оригва и ние отново вкусваме онзи сандвич с лук, който е изяла преди няколко века.)
Датите не ни казват истината. Те ни крещят — наляво, надясно, наляво, надясно, нагоре, глупаво парвеню такова. Те искат да ни накарат да мислим, че винаги се развиваме, винаги вървим напред. Какво обаче се е случило след 1492 г.?
Ей такива дати харесвам. Нека честваме 1493, а не 1492 г.: завръщането, а не откритието. Какво се е случило през 1493 г.? Предсказуемата слава, разбира се, кралските почести, хералдичното издигане на герба на Колумб. Но и следното: преди отплаването била обявена награда от 10 000 мараведи за онзи, който пръв зърне Новия свят. Един обикновен моряк спечелил тази награда, но когато експедицията се върнала, Колумб я поискал за себе си (гълъбът все още грубо измества враната от историята). Морякът се върнал разочарован в Мароко, където, казват, станал ренегат. Интересна година е била тази 1493-та.
Историята не е онова, което се е случило. Историята е само онова, което ни казват историците. Има схема, план, движение; тя е походът на демокрацията; тя е гоблен, поток на събития, сложен наратив с вътрешни връзки и удобни обяснения. Един добър сюжет ни води към друг. Отначало имало крале и архиепископи с малко задкулисно божествено дрънчене, после идват походът на идеите и движението на масите, после дребни местни събитийца, които означават нещо по-голямо, но през цялото време има връзки, прогрес, значение, това е довело до онова, това се е случило заради онова. А ние, читателите на историята, търсим в схемата надежда за предстоящ щастлив завършек. Придържаме се към историята, като че ли тя е серия картини в изложбена зала, творби на жанровата живопис, чиито герои ние лесно можем да си представим как отново оживяват. А всъщност тя прилича по-скоро на мултимедиен колаж, в който боята се нанася с валяк, а не с четка от камилски косъм.
Историята на света? Просто гласове, отекващи в мрака; образи, които светят няколко века, а после гаснат; разкази, стари приказки, които понякога се припокриват; странни връзки, маловажни асоциации. Лежим в болничното легло на настоящето (какви хубави чисти чаршафи дават в днешно време), а във вената ни капят новините на деня. Мислим си, че знаем кои сме, макар да не сме сигурни защо сме тук и колко ще ни се наложи да останем. Докато се гърчим в бинтована несигурност — дали се лекуваме по собствено желание? — ние си измисляме фабули. Скалъпваме истории, за да прикрием фактите, които не знаем или не можем да приемем; запазваме няколко истински факта и изтъкаваме около тях нова история. Само фабулирането на сюжети успокоява паниката и болката ни; и това ние наричаме история.
Едно нещо трябва да призная на историята. Тя много добре умее да открива разни неща. Ние се опитваме да ги прикрием, но тя не ни оставя. Времето е на нейна страна, времето и науката. Колкото и бясно да зачеркваме първите си мисли, историята винаги намира начин да ги прочете. Заравяме скришом жертвите си (удушени принцове, облъчени от радиация северни елени), но историята открива какво сме сторили с тях. Струваше ни се, че завинаги сме изгубили „Титаник“ в мастиленочерните дълбини, но те ни го върнаха. Неотдавна намериха и останките на „Медуза“ близо до мавританския бряг. Всички знаеха, че няма вероятност там да има съкровище; след сто седемдесет и пет години откриха само няколко медни пирона от корпуса на фрегатата и две-три оръдия. И въпреки това я откриха.
Какво друго може да прави любовта? Ако ще я продаваме, нека изтъкнем, че тя е отправна точка за гражданските добродетели. Не можеш да обичаш някого, ако ти липсва способност за съчувствие, ако не можеш да видиш чуждата гледна точка. Няма как да бъдеш добър любим, добър артист или добър политик, ако не притежаваш това качество (можеш да го имитираш, но не това имам предвид). Покажете ми тирани, които са били велики влюбени. Нямам предвид велики любовници; всички знаем, че властта е афродизиак (а също и автоафродизиак). Дори и нашият демократичен герой Кенеди обслужвал жените така, както работникът на конвейера пръска с боя кола след кола.