През последните отмиращи хилядолетия на пуританство има един повтарящ се дебат относно връзката между сексуалната ортодоксалност и упражняването на властта. Ако президентът не може да си държи панталона закопчан, трябва ли да изгуби право да ни управлява? Ако един обществен служител мами жена си, значи ли това, че има вероятност да измами и електората? Лично аз предпочитам да ме управлява женкар, отколкото някой педантичен стар ерген или примерен съпруг. Тъй както престъпниците обикновено се специализират в престъпленията си, покварените политици се специализират в порока: сексуалните маниаци се занимават с чукане, а подкупните служители — с корупция. В такъв случай е по-логично да избираме доказаните женкари, вместо да ги гоним от политиката. Не казвам, че трябва да ги оправдаваме — напротив, трябва да разгласяваме вината им. Като използваме това полезно чувство, ще ограничим греховете им до сферата на еротиката и ще получим балансираща честност в управлението им. Поне такава е моята теория.
Във Великобритания, където повечето политици са мъже, Консервативната партия има традиция да интервюира съпругите на потенциалните кандидати. Това, естествено, е унизителен разговор, при който жената е разпитвана от местните членове на партията, за да се установи нейната нормалност. (Разумна ли е? Стабилна ли е? Цветът на кожата й подходящ ли е? Правилни ли са възгледите й? Да не е леконравна? Дали ще изглежда добре на снимки? Можем ли да я пуснем да агитира?) Задават много въпроси на тези жени, които послушно се състезават една с друга по подкрепяща тъпота, а те тържествено се кълнат в общата си вяра в ядрените оръжия и семейните ценности. Само че никой не ги пита най-важното: обича ли ви съпругът ви? Въпросът не бива да бъде схващан като практически (има ли скандали в брака ви?), нито като сантиментален; това е проверка на способността на кандидата да представлява други хора. Това е тест за способността му да съпреживява.
Трябва да бъдем точни в любовта. А може би вие искате описания? Как изглеждат краката й, гърдите й, устните й, какъв е цветът на косата й? (Е, съжалявам.) Не, да бъдем точни в любовта означава да обръщаме внимание на сърцето, на неговите импулси, убеждения, истината и силата му — и неговите недостатъци. След смъртта сърцето се превръща в пирамида (то винаги е било едно от чудесата на света); но дори и приживе сърцето никога не е сърцевидно.
Сравнете сърцето с мозъка и вижте разликата. Мозъкът е симетричен, сегментиран, разделен на две половини така, както според представите ни би трябвало да изглежда и сърцето. Мислите си, че можете да се справите с мозъка; това е орган на възприятието, който приканва към разбиране. Мозъкът изглежда разумен. Наистина е сложен с всички онези бръчки, браздички, вдлъбнатини и гънчици; прилича на корал и ви кара да се чудите дали не се променя непрекъснато, като тихомълком расте, без да забележите. Мозъкът има тайни, макар че когато се обединят археолозите, строителите на лабиринти и хирурзите, те несъмнено ще успеят да разтълкуват загадките му. Боя се обаче, че сърцето, човешкото сърце, е пълна каша.
Любовта е антимеханична, антиматериалистична: затова лошата любов все пак е добра. Може да ни прави нещастни, но все пак настоява, че механичното и материалното невинаги ни управляват. Религията е станала или слабовато безлична, или безнадеждно луда, или просто делова — и замества духовността с благотворителни фондове. Изкуството, набрало увереност от упадъка на религията, заявява, че може да надхвърли света (и остава, остава! Изкуството побеждава смъртта!), но тази новина не е достъпна за всички, а и да е достъпна, невинаги е приета добре. Затова религията и изкуството трябва да се преклонят пред любовта. Тя ни придава човечност и загадъчност. Тя ни прави повече от онова, което сме.
Разбира се, материалистичната логика напада любовта; тя напада всичко. Според нея любовта се свежда до феромоните. Това сърдечно обвързване, тази яснота на погледа, тази енергия, тази морална увереност, тази екзалтация, тази гражданска добродетел, това промълвено „обичам те“ са все предизвикани от лека миризма, изпускана от единия партньор и несъзнателно доловена от другия. Ние сме просто по-голяма версия на онзи бръмбар, който удря главата си в кутийката, щом чуе звука от молива. Вярваме ли в това? Е, нека повярваме за миг, защото то прави триумфа на любовта още по-величествен. От какво е направена цигулката? От парчета дърво и ивици от овнешки черва. Нима тази конструкция принизява музиката, нима я прави банална? Напротив, прави я още по-възвисена.