Нещо проникна във вътрешностите на Едипа, изпълни там кратък африкански танц и се оттегли.
— Вие на подбив ли ме вземате?
Известно време окръжените от бръчки очи я гледаха безмълвно.
— Защо всички проявяват толкова жив интерес към текста? — проговори най-после Дриблет.
— Кой друг се интересува? — Беше прибързала. Навярно той го каза просто така, неадресирано.
— Не ме забърквайте във вашите литературни спорове — поклати глава той и добави с позната усмивка: — Които и да сте вие.
И тогава, усещайки върху кожата си мъртвешките ледени пръсти на ужаса, Едипа осъзна, че това е съвсем същият поглед, който, съгласно неговите режисьорски указания, актьорите разменяха всеки път, щом станеше дума за изпратените от Тристеро убийци. Многозначителният поглед, отправен към теб от някой неприятен човек от твоите сънища. Тя реши да попита за погледа.
— Това авторска ремарка ли е? Всички тези хора тъй явно се споглеждат съучастнически. Или беше ваше, режисьорско внушение?
— Моя идея — отвърна Дриблет. — А също и появата на тримата убийци на сцената в края на четвърто действие. Хуорфинджър изобщо не ги показва.
— А вие защо ги показвате? Откъде ви хрумна? Или сте чели нещо за тях в други източници?
— Нищо не разбирате — кипна Дриблет. — Гледате на това, както пуританите тълкуват библията. Такова голямо значение отдавате на думите! Знаете ли къде съществува тази пиеса? Не в шкафа, нито в книгата, която търсите, а — от парата щръкна една ръка и посочи към наклонената му глава, — ето тук. Затова съм аз. Да давам плът на духа. Думите! Кой го е грижа за тях! Някакви механично заучени съчетания от звуци, с чиято помощ биват поднасяни репликите, за да преминат те през костните бариери, оградили паметта на актьорите, нали? Но истината е в тази глава, тук. Моята. Аз съм прожекционният апарат в планетариума. Моята малка затворена вселена, която виждате в кръга на сцената, излиза от моята уста, от очите ми, а понякога и от други отвърстия.
Но Едипа не смяташе да капитулира тъй лесно.
— Кое ви накара да изтълкувате по-различно от Хуорфинджър това… това Тристеро?
При последната дума лицето на Дриблет рязко потъна обратно в парата. Като изключено. Едипа не бе искала да споменава името. И тук в гримьорната, както на сцената, Дриблет бе успял да създаде около тази дума същата атмосфера на ритуално премълчаване.
— Ако сега се разтворя — замислено прозвуча гласът зад облака пара — и водата ме отнесе в канала, а оттам в Тихия океан, заедно с мен ще изчезне и видяното тази вечер от вас. Ще изчезнете също и вие, заедно с онази част от вас, която, Бог знае защо, е толкова загрижена за онзи малък свят. Всъщност, ще останат единствено нещата, за които Хуорфинджър не е излъгал. Вероятно Скуамулия и Фаджио, ако изобщо е имало такива херцогства. Може би и пощенската система Турн и Таксис. Филателистите твърдят, че тя е съществувала. Навярно и другата, Конкурентната. Но това ще бъдат остатъци, вкаменелости. Мъртви изкопаеми, без стойност, без перспектива, без потенциал. Вие бихте могла да се влюбите в мен, да беседвате с моя психоаналитик, да скриете магнетофон в спалнята ми и да запишете всичко, което говоря насън. Искате ли да го направите? Можете да съпоставяте различни факти, да изграждате хипотеза, една или дори няколко, по въпроса: „Защо героите реагират по този начин на вероятността за съществуването на Тристеро? Защо се появяват убийците? Защо са в черни костюми?“ Така ще пропилеете цял живот, но изобщо няма дори да докоснете истината. Хуорфинджър ни е дал текста и една история. Аз им вдъхнах живот. Това е.
Той млъкна. Душът продължаваше да шумоли.
— Дриблет? — повика го след малко Едипа.
Лицето му се появи за момент.
— Можем да опитаме. — Той не се усмихваше. Очите му чакаха там, в центровете на своите паяжини.
— Ще ви позвъня — отвърна Едипа и тръгна.
Едва когато излезе навън, помисли: „Дойдох да подразбера нещо за костите, а вместо това говорихме за Тристеро.“ Застанала на почти празния паркинг, тя чакаше Мецгър да докара колата, гледаше приближаващите фарове и се питаше доколко случайно е било всичко това.