След малко, сякаш облак бе закрил слънцето или смогът се бе сгъстил и по този начин прекъснал благоговейния миг, какъвто и да е бил той, Едипа изостави тези размисли. Потегли и продължи с над сто километра в час по пеещия асфалт през квартал, заел само незначително пространство непосредствено до водещото към Лос Анжелос шосе, оградено от кантори, малки фабрики, нотариати, паркинги и крайпътни ресторанти, чиито адресни номера стигаха до 70, а по-нататък и до 80 000 — нещо, което виждаше за първи път. Такава номерация й се стори неестествена. Отляво изникна нескончаема редица от големи розови сгради, опасани с километрична ограда от бодлива тел, разнообразявана тук-там с наблюдателни кули. Скоро край нея изфуча порталът. От двете му страни стърчаха двайсетметрови ракети, на чиито върхове с аскетично строг шрифт бе изписано ЙОЙОДИН. Това бе големият работодател на Сан Нарцисо, галактроничният клон на корпорацията „Йойодин“, един от гигантите на космическата индустрия. Едипа знаеше, че Пиърс е притежавал солиден пакет акции на корпорацията и по някакъв начин е бил замесен в споразумението с окръжния данъчен експерт, който бе примамил „Йойодин“ да построи тук своя завод. Това, според обяснението на Пиърс, било включено в ролята му на основател на компанията.
Бодливата тел отстъпи място отново на познатото шествие на охра, панелни къщи, ниски сгурбетонни постройки — офиси на фирми за пласмент на канцеларска техника, складове, цехове за производство на автомобилни гарнитури и ципове, за бутилиране на газ и какво ли не още. Неделята ги бе потопила в тишина и парализирала всичките, с изключение на някоя и друга кантора за недвижими имоти или паркинг за камиони. Едипа реши да спре на първия мотел, колкото и да е неприветлив. В даден момент тишината и четирите стени са за предпочитане пред тази илюзия за скорост и свобода, пред вятъра в косата и разгръщащия се пейзаж. Не, не бе илюзия. Хрумна й, че всъщност пътят е иглата, забита някъде напред във вената на магистралата, вена, която захранва наркотизирания Лос Анжелос, носи му щастие, хармония и го предпазва от страданията или от онова, което при един град бива приемано за страдания. Но дори Едипа да бе само един-единствен разтопен кристал хероин, Лос Анжелос все пак щеше да почувства нейното отсъствие.
Обаче, когато видя следващия мотел, тя изпита почти двусекундно колебание. Пред него се извисяваше десетметрова нимфа от боядисана ламарина с бяло цвете в ръка, а фасадният надпис „Палатите на Ехо“ светеше въпреки яркото слънце. Нимфата много приличаше на Едипа в лице, ала това не я порази тъй силно, колкото скритият вентилатор, който подухваше обгърналия статуята газен хитон и при всеки полъх разкриваше дълги розови бедра и огромни гърди с яркочервени зърна. Начервените устни бяха разтеглени в усмивка, не толкова курвенска, но далеч не и на чезнеща от любов нимфа. Едипа спря на паркинга, слезе от колата и остана един продължителен момент на палещото слънце сред неподвижния въздух, загледана нагоре в изкуствения вятър, който подхващаше хитона и го издуваше на двуметрови вълни. Припомни си усещането за бавен вихър и думи, които не успява да разчлени.
Стаята бе приемлива, поне за времето на нейния престой. Балконската врата гледаше към дълъг вътрешен басейн, чиято повърхност този ден лъщеше гладко на слънцето. В дъното на двора имаше фонтан и още една нимфа. Ако зад другите врати живееха хора или наблюдаваха през прозорците, запушени с бръмчащи климатици, нищо не издаваше присъствието им. Дежурният администратор, Майлс, около шестнайсетгодишен явно недоучил младеж с прическа „бийтълс“ и мохеров костюм (панталони без маншети и сако без ревери само с едно копче отпред), понесе нейните чанти и запя на себе си, а може би и на Едипа: