— Хубава пижама. — Той протегна ръка и проследи с пръст част от шарките. — Това овчици ли са?
Оливия блъсна ръката му.
— Как смееш да подлъгваш момчето да говори за мен по такъв начин?
— Мислиш, че съм го направил нарочно?
— Много добре знаеш, че е така. Аз обаче няма да търпя!
— Това е жива връзка със слушателите, Оливия! Хората казват разни неща. Не аз сложих думите в устата на онова момче — засмя се той, — но много ми се щеше да бях.
Кръвта лудо препускаше във вените й и я подтикваше да изтрие с един удар усмивката от лицето му.
— Предаването ти е пълна пародия. За твое сведение, жените не са автобуси, които да сменяш, когато ти скимне. Съветът ти към горкия Доуг беше направо обиден. И ако още веднъж ме направиш за посмешище, ще…
— Чуй, мразя да прекъсвам хората, но след трийсет секунди съм в ефир. Защо не се включиш и не кажеш на слушателите как се чувстваш?
Пръстите му се сключиха около китката й.
— Хайде! Можеш да натриеш носа на Джейсън и да обявиш пред света, че никога не си била гола на сал.
Ъгълчетата на устните му се извиха нагоре.
— Погрижи се да застанеш точно пред камерата, че да могат да се видят розовите и сини овчици по пижамата ти.
Предизвикателството в погледа му беше недвусмислено. Искаше да я накара да излезе по пижама и да опровергае нелепата пубертетска фантазия, което означаваше, че нямаше да го направи в никакъв случай.
— Мили боже, как ме вбесяваш!
— Знам. — Усмихна се самодоволно той. — Това е едно от най-ценните ми качества.
9
Джо-Бет махна за сбогом на фотьойла с подвижна облегалка, принадлежал някога на баща й.
— Оценяваме високо дарението ти, Джо-Бет. Общото помещение ще стане много по-уютно.
Джо-Бет проследи с поглед как пикапът излиза на заден ход от алеята за коли и напуска малкия квартал Лорънсвил. Знаеше точно какво би казал Хорас Нейми за безценната си мебел, която отсега нататък щеше да служи на задните части на обитателите на Социалния дом за адаптация на хора, излезли от болнични и поправителни заведения. Мисълта за справедливия му гняв предизвика у нея първата истинска усмивка от дни наред.
Тя се прибра в малката къщичка. Дневната беше полупразна, с изключение на няколкото неща, които бе задържала. Прокара длан по стария бюфет, принадлежал на прапрабаба й и се загледа в антикварната мебел с извити крачета, в която бе прибран най-хубавият порцелан в пастелни цветове от трийсетте години на миналия век, принадлежал на майка й. След като се отпусна на люлеещия се стол, който бе вкарала вътре от предната веранда, с гордост огледа преобразената стая.
Дъските на пода и первазите блестяха под прясно нанесения слой бяла боя, а ъглите на най-дългата стена в стаята бяха покрити с първия слой ябълковозелено. Планираше да довърши боядисването на дневната днес и утре да се заеме с кухнята. Джо-Бет намираше утеха в логичния напредък на работата и имаше твърдото намерение да се справи с наследството си така, както се справяше в живота — последователно.
Първоначалните й намерения бяха да стегне къщата за продажба, като си представяше, че ще е нещо като зестра, с която ще влезе в брака им с Доуг, нейният принос за съвместния им живот. Сега нямаше да има съвместен живот и нямаше причина да я продава. Щеше да стегне къщата за себе си, щеше да вземе заем срещу собствеността, за да обиколи света или да се запише в колеж. Беше прекарала двайсетте си години бурно, а трийсетте в грижи за родителите си. Крайно време беше да помисли за себе си, както каза доктор Оливия.
Джо-Бет завъртя козирката на бейзболната си шапка назад, за да не й пречи, и нави крачолите на гащеризона. Миризмата на неизсъхнала боя прогони старата позната миризма на цигарен дим и лекарства по същия начин, по който зеленият слой боя покри опушената бяла повърхност.
Тя премести стълбата върху вестниците, постлани по краищата на стаята и закачи кофата с боя. След като се покачи на третото стъпало, потопи мечето в боята.
Тъкмо се бе протегнала нагоре, когато вратата с мрежата изскърца, а после се затръшна. Преди да има време да се обърне, по дъсчения под се чуха тежки стъпки и спряха точно зад нея. Разпозна ги още преди да е чула гласа на Доуг.
— Здрасти, Джо-Бет.
Тя не се обърна, нито прекъсна работата си. Просто изтръска излишното количество боя и започна да боядисва стената.
— Имаш ли нужда от помощ?
Тя прокара мечето нагоре, докъдето достигаше, после плавно го спусна надолу.
— Не, благодаря.
— Аз, ааа, исках да видя как си.
— Добре съм. — Тя извади мечето от кофата, без да отцеди излишната боя, протегна ръка към стената и една капка падна върху бузата й. Понечи да я избърше с опакото на свободната си ръка, но само я размаза.