Тъй като така и така седеше с гръб към камерата, той бутна стола си назад и се мушна под масата, извън обхвата на камерата, за да открие Оливия седнала под масата със салфетка в скута.
— Добре ли си?
— Абсолютно — помаха му със салфетката тя, но не направи опит да стане.
— Оливия?
— Ъм-хмм?
— Седим на пода под масата.
Тя кимна важно с ококорени очи.
— Нали осъзнаваш, че това не е обичайното поведение след вечеря?
— Няма н’що. Не се чувствам необичайно. — Усмивката й го парна право в сърцето.
Докато успее да анализира изненадващото усещане, тя вече бе на четири крака и пропълзя, за да седне до него. Седна толкова близо, че той почувства учестеното й дишане и в замъглените й от виното зелени очи прочете намерението й още преди тя да поднесе устни към неговите.
Тя го целуна и цялото му тяло се стегна. Без да мисли, той се пресегна и я привлече.
Преметнала ръце през врата му, Оливия пропълзя в скута му и притисна гърдите си към неговите.
— Боже, Ливи.
Тя хвана ръката му и я насочи под роклята си, където Мат откри колко малко го делеше от мястото, където изгаряше от желание да бъде.
— Кажи ми, че не носиш прашките — простена той.
— Съжалявам — прошепна в ухото му тя, макар да бе ясно, че не го мисли. — Нямах намерение да научаваш.
Той прокара ръце по гладките й заоблени задни части, надолу по копринените бедра и отново нагоре до триъгълника между краката й. Започна да гали с палеца си сатененото триъгълниче, докато Оливия не простена и лентата не се овлажни.
Възбуден и готов, Мат застана на колене, за да я притисне още по-близо до тялото си и удари главата си в масата, което вля разум в замъгления му от страст мозък.
— Оливия… — Със залепени до нейните устни гласът му прозвуча глухо и трябваше да отвори по-широко уста, за да опита отново.
Точно в този момент тя пъхна езика си и затърси неговия.
— Това не е добра идея. — Сигурно бе ударил главата си по-силно, отколкото мислеше, защото май неговият глас изричаше тези отрезвяващи думи.
Оливия не си направи труда да му отговори, но невербалният й отговор не можеше да бъде по-ясен. Палецът й проследи извивката на ухото му, докато езикът й не намери и не се съедини с неговия. Гърдите й бяха надвесени над него, втвърдените им зърна интимно се притискаха към тялото му, докато Мат вече не можеше да мисли за нищо друго, освен да я повали по гръб и да проникне в нея. Под масата. В средата на кухнята. С цялата публика по интернет, която се чудеше къде, по дяволите, бяха изчезнали.
Мат прекъсна целувката. Обгърна лицето й с длани и го повдигна към себе си. Това беше всичко, към което се бе стремил през тази седмица: Оливия — замаяна, объркана и луда по него. Защо тогава изпитваше такава неохота да се възползва от възможността?
Той се вгледа в доверчивите зелени очи и простена вътрешно:
— Оливия, трябва да престанем веднага!
— Но аз те желая — промълви тя, а думите й прозвучаха някак си по-скоро тъжно, отколкото изненадано. — Винаги съм те желала.
Мат видя как очите й загубиха фокуса си и главата й се наклони настрани. После тя се прозя, сгуши глава в гърдите му като коте, търсещо сигурност и се отпусна напълно в ръцете му.
Част от енергията му също изчезна. Ударите на сърцето му се забавиха, разгорещеността се охлади, а пулсирането в слабините му премина в тъпа болка. Мат я погали по косата и положи целувка върху копринената повърхност. Тя се сгуши още по-близо до него и той я подхвана отдолу.
После направи единственото нещо, което му хрумна в момента — измъкна я изпод масата и й я плесна нежно по двете бузи, докато изричаше: „Оливия, добре ли си?“, по-скоро към зрителите от интернет. После я метна през рамо като чувал с картофи и я понесе към спалнята й, където успя да я разбуди дотолкова, че да я накара да изпие два тиленола с малко вода, преди да я сложи да си легне.
Джо-Бет се спря до масата на Доуг. Бръкна в джоба на престилката си и попита:
— Какво да бъде? Имам „Зантак“, „Пепсид Ей Си“ или обикновеното — хвърли на масата опаковка „Алка-Зелцер“ тя.
— Мога ли да ги взема всичките?
— Не виждам защо не? Опита всичко останало от менюто.
Доуг сложи длан пред устата си и се оригна дискретно.
— Така е, скъпа. Трябва да призная, че съм се издул като тъпан.
— Доуг Ролинс, още преди два часа беше готов да се пръснеш. Не бях виждала някой да опустошава толкова храна за една вечер.