— До това довежда отчаянието човек. Слава богу, че смяната ти свърши. Не мисля, че бих издържал на тази маса и минута повече.
— Е, Ина ще се почуди какво става, но се съмнявам, че ще се оплаче от такава голяма сметка. Опаковала съм ти остатъците за вкъщи — усмихна се злорадо тя и тръсна в ръцете му книжната торба. — В случай, че огладнееш посред нощ.
Доуг изпъшка:
— Сега е посред нощ, а дори и да не беше, не мисля, че някога пак ще погледна храна.
Двамата излязоха заедно на празния паркинг и Джо-Бет се огледа притеснено. Колата й беше под уличната лампа, където я паркираше винаги, когато беше вечерна смяна, а раздрънканият пикап на готвача беше паркиран на няколко места през нейното, обаче нямаше и следа от яркочервения джип на Доуг.
Тя го погледна с подозрение.
— Не ми приличаш на човек, на когото са му откраднали возилото? Какво става?
— Един приятел ме докара.
— Ами?
— Не се ядосвай сега, Джо-Бет. Знаех, че няма да си тръгна от закусвалнята без теб и не виждах защо трябва да разкарвам колата дотук.
— Много си самоуверен, Доуг. Ако си мислиш, че можеш си върнеш благоразположението ми с ядене, то тогава си сбъркал жестоко.
— Само се надявам да ми дадеш възможност да поговорим, Джо-Бет. Прекарах повече от шест часа в ядене. Не смяташ ли, че съм си заслужил правото да бъда изслушан?
Джо-Бет извади ключовете на дванайсетгодишния си кадилак.
— Хубаво. Ще те закарам и през това време кажи каквото имаш да казваш. Но не си въобразявай нищо повече.
— Не ставай смешна, жено. Шест часа само съм ял, така че дори не мога да си помисля за нещо друго.
Той подържа вратата откъм шофьорското място, докато тя се качваше, както винаги правеше, и Джо-Бет се мушна покрай него. Отвън изглеждаше съвсем спокойна, но отвътре се бе размекнала. Човекът беше опустошил един хладилник храна само за да бъде близо до нея. Според представите й едва ли имаше нещо по-романтично от това.
Кадилакът запали при втория опит и Джо-Бет форсира газта, преди да включи на скорост.
— Да не забравиш да закараш колата при Джо за ремонт. Той ми каза, че може да ти оправи стартера.
— Няма да забравя, Доуг.
Тя излезе от паркинга на „Магнолия“, зави наляво и се вля в трафика. Дори в този час на нощта жителите на Атланта бяха на крак. Тя пусна радиото на станцията на Ти Ел Кей и гласът на Мат Рансъм изведнъж изпълни колата. Намръщи се, когато Доуг не реагира, после загаси радиото. Последното нещо, което й се слушаше сега, бяха глупостите на Рансъм.
Тя забарабани с пръсти по волана.
— Е, какво толкова искаш да ми кажеш, Доуг? Късно е и искам да си легна.
— Помислих си, че е време да поговорим за женитбата.
Сърцето на Джо-Бет подскочи в гърдите. Не беше ли чакала толкова време точно този разговор? Тя прибра косата си зад ушите и облиза внезапно пресъхналите си устни.
— Нали знаеш, идеята за това и така нататък.
Джо-Бет издиша задържания дъх и почувства как раменете й се прегърбват. Това не й приличаше на начало на предложение за женитба.
— Никога не съм говорил много за брака си със Сузи. Дори не ми се мисли за него. Искам обаче да разбереш защо се чувствам по този начин.
Доуг не откъсваше очи от пътя пред тях. Когато тя погледна към него, видя само издадения профил на носа му и стиснатите му устни.
— Тъкмо бях завършил колежа, когато се ожених. Вече си бях създал име в университета в Джорджия и виждах живота си свързан единствено с футбола и бях сигурен, че ще натрупам повече милиони, отколкото бих могъл да преброя. С жената, която ме обичаше до рамото ми.
Джо-Бет долови мъката в гласа му и се запита от какво го болеше повече, от загубата на жената или на кариерата.
— В началото беше супер. Знаеш, че ме приеха в отбора на „Орлите“ тук, в Атланта. Вдигнахме голяма сватба. Оженихме се в църквата. Сузи намери къща и я обзаведе, посрещахме много гости, пътуваше с мен. Харесваше й да бъде съпруга на професионален футболист.
— И това те притесняваше?
— Не, разбира се. И на мен ми харесваше. Но разбираш ли, мислех си, че ме обича заради самия мен, че спортната ми кариера е само приятно допълнение.
Джо-Бет мълчеше и гледаше в пътя, но вниманието й бе изцяло съсредоточено върху Доуг.
— После ми смазаха коляното по време на онзи мач в Маями. Знаех, че всичко е свършило още преди да ме изнесат на носилка от терена. — Той поклати глава при спомена. — Професионалната ми кариера продължи година и една седмица — сигурно е една от най-кратките в историята на Националната футболна лига. А бракът ми не издържа и два месеца след това.
— Тя не можа да свикне с промяната в кариерата ти?