— Ами — прочисти гърлото си той, но гласът му отново го предаде. — Това е проблемът ми.
— Моля?
— Всеки път, когато видя хубава жена, дори по-стари жени като теб, аз…
Оливия примигна и за сетен път Мат се сдържа да не се разсмее.
— Става ми, ааа, хубаво, ако ме разбирате. Понякога една успявам да ходя. Прекарвам много време в криене зад разни неща, докато прогоня картината от съзнанието си, ако ме разбирате.
— Добре, Джейсън. Мисля, че…
— Искам да кажа, дори си представям неделната си учителка без дрехи. Става ми много трудно в часа по религия.
Без да може да се въздържа повече, Мат се разсмя на висок глас, докато си припомняше собствените си юношески фантазии. В една от най-горещите участваше Виктория Рамсфелд, местната библиотекарка.
Оливия го погледна кръвнишки, но запази спокоен тон:
— Джейсън, мисля, че…
— Освен това се чудя за друго нещо. — Гласът на момчето премина в шепот. — Наистина ли човек може да ослепее от прекалено много…
Оливия отвори уста да отговори, докато Мат отново бе застигнат от спомени. С Адам бяха дванайсетгодишни, когато откриха чудесиите на женската анатомия в „Плейбой“. Ако онова, което се говореше, беше вярно, на петнайсет щеше да му трябва куче-водач.
— На колко години каза, че си? — поинтересува се Оливия.
Настана издайническо мълчание, през което Джейсън очевидно се мъчеше да измисли колко точно години да каже.
— Седемнайсет. На седемнайсет съм.
— Добре — каза тя. — Тогава… — Оливия още веднъж се опита да увери слушателя, че няма опасност за зрението му, но изведнъж и без това припреният тон на Джейсн стана трескав:
— Съжалявам, трябва да затварям. — После добави с цялата мъка на пубертета: — Мисля, че майка ми идва.
Оливия се разсмя:
— Не се предавай, Джейсън. Уверявам те, че това, което изпитваш, е съвсем нормално. Накрая всичко ще, хм… си дойде на мястото.
Все още усмихната, Оливия прие следващото обаждане. И по-следващото. И по-по-следващото.
Усмивката на Мат от умелото й справяне с момчето започна да угасва, докато слушаше как неговата аудитория поглъщаше всяка нейна дума като манна небесна. Обаждаха се невиждан досега брой слушатели, даряваха огромни количества храни, а после търпеливо изчакваха реда си, за да излеят душата си пред нея, като накрая благодаряха за мъдрите й съвети.
Същите тези мъже, които искаха кожата й, когато съветите й засягаха любовния им живот, сега нямаха търпение да ги получат. Предатели, мислеше си Мат. Дай им красива жена с докторска титла пред името и те щяха да се изтрепят да споделят най-интимните си тайни.
Други пък се обаждаха, за да я свалят. Като Бо от Бюфорт, Южна Каролина, който прекали с обясненията си колко му е да скочи в мерцедеса и да дойде в Атланта. Този тип явно нямаше друг проблем, освен да сподели страстното си желание по Оливия.
— Е, доктор О, — гласът на Бо беше южняшки и ласкателен, — от това, което виждам на монитора си, тази вечер изглеждате прекрасно. По-добре ли се чувствате?
— Защо питате? Чувствам се много добре — отвърна кокетно Оливия с меден глас. — Мога да кажа, че се възстанових напълно от неразположението, което ме връхлетя снощи. — Тя хвърли победоносен поглед към Мат. — Има ли нещо, което искате да обсъдите с мен?
— По-скоро бих искал това да стане на вечеря.
— Е, това вече е прекалено. — Мат скочи от дивана. — Какво е това? Игра на срещи?
Оливия не му обърна внимание.
— Имате ли въпрос, Бо, или само се опитвате да разтуптите сърцето ми?
— Искам да знам дали има нещо между вас и Рансъм. Защото ако няма, бих искал да ви поканя на вечеря.
— Оливия? — Разгневен, Мат отиде до контролния пулт, като взе разстоянието на две крачки. — Наистина ли мислиш, че това е подходящо поведение за един радиоводещ?
Оливия заговори във микрофона, но погледът й остана върху Мат.
— Между мен и колегата ми няма нищо, заслужаващо внимание. Само че не се срещам със слушатели, както не излизам с пациенти. Това би било непрофесионално.
— Разбрах. Да му се не види! — възкликна Бо и Оливия прекъсна връзката. Очевидната й липса на интерес към слушателя развесели значително Мат.
Това продължи до след полунощ, като раздразнението на Мат нарастваше с всеки ласкаещ Оливия слушател. Той се нажежаваше при всеки опит за флирт и любовни намеци. За мъж, който вярваше, че е опериран от ревност, реакциите му бяха повече от смущаващи.
В два без петнайсет се обади Доуг. След полунощ Оливия беше минала на кафе, но Мат виждаше умората, която беше започнала да се изписва на лицето й. Изпита странното желание да я вдигне на ръце и да я занесе в леглото. Трябваше му цяла минута, за да се отърси от тази фантазия и да се съсредоточи в последния й за тази нощ разговор.