В шест часа къщата й вече буквално блестеше от чистота. Тя си наля чаша подсладен чай и излезе на верандата, където поседя и се полюля, загледана в яркожълтите лалета от двете страни на пътеката, докато подлагаше на съмнение решимостта си.
Щеше да се реши на „и заживели доволно“ с Кевин Мидълтън. Щеше се да се примири с брак по разум в замяна на семейството, което искаше да има, и да положи всички усилия, за да си осигури щастлив и спокоен живот. Но не преди да прекара още една последна нощ с Доуг.
Нищо не правеше една жена по-несигурна от отхвърлянето. Както Оливия отново разбра след признанието си, нито образованието, нито работата, нито социалното положение можеха да предпазят една жена от пропадането в ямата на самосъжалението. Нито можеше да знае колко време ще й е необходимо, за да се измъкне оттам.
Въпреки дипломата й и опита й като терапевт, доктор Оливия Мур приемаше отхвърлянето на Мат не по-различно от която и да е жена от праисторическата ера, когато неандерталецът е използвал копието си, за да докара някоя жена в пещерата си. С други думи, приемаше го зле.
В продължение на пет дни Оливия води „Лив на живо“ — което траеше три часа, които сега й се струваха цяла вечност после се прибираше вкъщи и се придържаше към типичното за състоянието си поведение. Също като безброй жени преди нея, тя навличаше най-пухкавата си хавлия, за да може да седи на дивана и да се тъпче с огромни количества готова храна, последвана от повече от позволеното в закона количество шоколад. През нощта страдаше от безсъние и заради злоупотребата със захар, обикаляше апартамента, чиито размери знаеше дори и на сън да я попитат — само и само да можеше да заспи.
В продължение на пет дни се търкаля в леглото и крачи. Крачи и се излежава. Дори изневярата на Джеймс и последвалият развод не я бяха разтърсили толкова силно.
В петък следобед, когато най-сетне можеше да напусне града, без да изглежда като бягство, тя хвана самолета за Тампа и нае кола, за отиде до Сейнт Питърсбърг през моста Хауърд Франклин. Косата й се развяваше и залепваше по лицето, дробовете й се изпълваха със соления въздух на Мексиканския залив, където малък крайбрежен път водеше към най-южната точка на полуострова.
Плажната ивица беше изпъстрена с нови домове за по няколко милиона долара, но все още имаше много плажни къщички, сгушени под полюшващите се палми. Пред една от тях, на ъгъла на малка уличка от страната на залива, Оливия паркира.
Къщата беше нейна, купена с първите пари, които спечели в радиото, запазена със желязна решимост въпреки хаоса по време на развода й. Собствеността й бе обгладена с трева и пясък, хлътнала предна веранда и чайки, които надаваха крясъци в небето. Само на няколкостотин метра по-нататък вълните целуваха брега.
Оливия вдиша влажния солен въздух и почувства как й олеква на сърцето. С Джеймс бяха живели в добре поддържан скъп квартал на Тампа, но тази къщичка винаги беше предпочитаното й място за уединение. Тук можеше да проясни мислите си и магията на това място действаше безотказно.
След като извади чантата и торбата с покупки от колата, Оливия отвори вратата с мрежата и пъхна ключа в старата ключалка. След малко всички прозорци на къщата бяха отворени, за да нахлуе следобедният бриз, а тя излезе и седна до една пясъчна дюна с чаша вино, за да гледа как слънцето потъва в морето.
И в събота, и в неделя се събуждаше с първите слънчеви лъчи и отиваше на плажа, за да направи сутрешната си обиколка до най-южната точка на залива, където сядаше, за да закуси със сандвич с яйце и портокалов сок, докато наблюдава хората. Извървяваше безброй километри под синьото небе, изпъстрено с бели пухкави облаци и усещането за твърдия пясък под подметките на обувките й я успокояваше така, както обикалянето в затворено помещение никога не би могло.
Следобед се намазваше със слънцезащитен лосион и се опъваше на одеялото да почете. Или се отдаваше на съзерцание на непрекъснато променящата се светлина, която танцуваше по дюните, на рачетата, които щъкаха по мокрия пясък, и чайките, които не бяха забравили как да крадат храна от разсеяните туристи. През цялото време в ума й се въртяха обърканите мисли и чувства, довели я тук.
До неделя вечерта болката и унижението бяха смекчени от ново усещане за спокойствие. Постъпи честно и беше вярна на себе си и на чувствата си точно както съветваше слушателите си. Мат Рансъм или не се интересуваше от нея, или не беше в състояние да стори същото.