„Аз мразя суши. Коширо знае, че мразя суши. Все едно, ще се жертвам.“
Беше по-добре, отколкото да пожертва малкия си пръст.
Коширо му поясни накратко съдържанието на всяко блюдо, с което започваше храненето — огромни миди, скариди, морски таралеж и змиорка. На Шанк му се струваше, че всичко е току-що изпълзяло от някой канал. След това се заеха с предястието — студена патица с тофу и топло свинско шкембе, приготвено със соя и джинджифил. Шанк едва се бе преборил с желанието си да повърне, когато прислужникът му поднесе висока украсена чаша, над чийто ръб се подаваше перка от риба.
— Хирадзаке — каза Коширо. — Топло саке с печена перка от фугу.
„Печена рибешка опашка! Какво ли ще е следващото? Пържени очи?“
— Фугу? — подозрително попита Шанк. — Никога не съм чувал.
— Това е риба, която увеличава размерите си, като поема вода или въздух. Хирадзаке е предястие към фугусаши, самата риба.
„По дяволите! Защо просто не ме удуши и да се свърши?“
— Чото мате — каза Шанк. — Само за миг, господин Коширо. Чувал съм за тази риба. Убива хора.
— Уверявам ви, че е напълно безвредна. Личният ми главен готвач приготвя ястието. Той е специалист по отстраняване на яйчниците и дроба, където се намира отровата. — Коширо се усмихна, сякаш да имаш такъв готвач бе велико завоевание. — Фугу открай време се смята за голям деликатес в Япония.
Шанк се усмихна насила и вдигна чашата към устните си. Отпи глътка и езикът му мигновено се вцепени.
— Какъв ужас!
— Изтръпването или вцепеняването са в реда на нещата — усмихна се Коширо. — Перката съдържа минимално количество отрова и не е фатално. Не намирате ли, че напитката увеличава нетърпението към това, което ще последва?
„Да, сякаш ти слагат превръзка на очите, докато ротата зарежда пушките си.“
— Яденето на фугу винаги предизвиква особено усещане. По време на официална вечеря се чува нервен смях. Моите гости винаги се шегуват със смъртта. Към удоволствието има насрещно усещане за тревога и несигурност.
„Само за вас, ненормални копелета от Якудза.“
— Отровата е двеста пъти по-силна от кураре — продължаваше Коширо. — Ако имате нещастието да я погълнете, ще колабирате след двадесетина минути. Ще бъдете в пълно съзнание, но дихателната ви система ще блокира и вие ще наблюдавате как умирате от задушаване. — Коширо се усмихна и вдигна своята чаша с перка на ръба. — Да пием за нашия успех.
Шанк обмисляше възможностите си. Ако не изпиеше чашата, щеше да покаже малодушие и нелоялност, една самоубийствена комбинация. Тримата от охраната седяха в съседната стая зад плъзгаща се хартиена врата. Отново нямаше избор.
— И нека се надяваме, че вашият Върховен съд ще бъде по-безпристрастен, отколкото онзи, който преди години разреши да се лишават от свобода и да се наказват с принудителен труд японци с американски произход.
„Онзи съд е имал прекрасна идея.“
— Наздраве — каза Шанк и изпи до дъно чашата си. Перката го удари по носа.
Веднага след това се появи японец в униформата на готвач. Той носеше две плата със сурово, тънко нарязано фугусаши, наредено във формата на цвете, с нарязан лук и репички. Коширо се обърна към него на японски, готвачът издърдори нещо в отговор, поклони се и излезе.
Шанк взе в ръка пръчиците за хранене, поколеба се и Коширо се обади:
— Не мога и да помисля да започна преди госта си.
Ако, можеше да отпусне краката си, Шанк бе сигурен, че ще убие Коширо, като забоде една от пръчиците чак до мозъка му. Разбира се, ако го направеше, пазещите разбойници щяха да направят от самия него суши, но без лук и репички.
— Започвайте — подкани го Коширо. — Обзалагам се, че ще запомните това ядене за цял живот.
„Без значение колко дълъг ще е той.“
Капчици пот избиха по горната устна на Шанк. Той седеше изправен, сухожилията на врата му бяха изпънати. Взе с пръчиците парченце от рибата, потопи го в кафявия сос и го приближи до устата си. Подържа рибата за миг-два върху езика си в очакване на разкъсваща болка.
Коширо бе съвсем наясно с терзанията на Шанк. Взе своите пръчици и започна да се храни.