— Записките са тук — каза Флахърти. — Утре заедно ще скалъпим отговора.
Лайза пристъпи още по-близо до вратата и огледа мъжете, насядали около масата. Запита се дали някои от документите не са свързани с делото „Лобах“.
„Какво има в папките, които криеш от мен?“
— Нещо друго по дневния ред?
— Другата седмица е изслушването на страните по катастрофата с полет Шестстотин и четиридесет.
— Готов ли си, Пит?
— По дяволите, Макс. Аз мога да напиша решението. — Флахърти заговори бавно и тържествено като съдия от Върховния съд. — След като разгледахме документите, не можахме да открием доказателство за проява на небрежност от страна на „Атлантика“. Трагичната катастрофа е „нещастен случай“ в точния смисъл на думите. Злополука без престъпник, поне пред лицето на съда.
Около масата се разнесе смях.
„Копелета! Ако спечеля гласа на Сам, няма да ви е до смях.“
— Това е музика за ушите ми — обади се някой.
— Добре — каза Макс. — Това ни трябва.
Лайза се отдръпна от вратата към хола. Вездесъщата кошница с плодове стоеше на бара. Прозорецът гледаше към парка — Макс настояваше да може да вижда дърветата. Стените на апартамента бяха покрити с текстилни тапети и украсени с картини, изобразяващи цветя. Имаше писалищна маса в традиционния ранен американски стил и богато тапицирани столове с възглавнички. Това беше дом, различен от домовете на съсипани администратори. Когато Лайза бе по-млада, хотелските апартаменти силно я впечатляваха. Шампанско, черен хайвер и лимузини. Живот с Макс.
„Как можах да падна толкова ниско?“
На масата бяха сложени прибори за двама, а по средата се мъдреше букет жълти рози. Заседанието скоро щеше да приключи и вечерята щеше да бъде донесена от ресторанта на „Сезоните“, където лично главният готвач се занимаваше с поръчката на Макс.
Тя се замисли за всички хотелски апартаменти, в които бе живяла с Макс, за всички късни вечери, сервирани от келнери с бели ръкавици. Бе сигурна, че й предстои последната им вечеря заедно.
Когато Макс й каза, че ще идва в града за разглеждането на делото с Федералното управление, тя го попита дали и Шанк ще присъства, като искрено му заяви, че той я ужасява.
— Той е извън града по работа — отвърна й Макс.
„Да благодарим на Бога!“
— Твоят съдия в отбора ли е? — бе попитал той, преди да затвори телефона.
— Той е капитанът. Намира, че предварителното мнение е погрешно, но ще гласува в полза на решението, с което се отхвърля възможността за проява на небрежност.
— Страхотно! Това е по-добре, отколкото да спечелиш върху основата на технически подробности. Много по-добре е!
Макс искаше да чуе точно тези думи, а освен това те бяха и верни. За момента Сам Труит бе на страната на „Атлантика“, но заслугата не бе нейна. Делото бе насрочено за разглеждане следващия понеделник, а съдиите щяха да гласуват на конференцията си във вторник, точно преди коледната ваканция. Времето летеше и тази нощ бе решаваща.
— Знаех си, че мога да разчитам на теб — бе казал Макс. — Умирам от желание да те видя.
Лайза чу столовете да се отдръпват и рутинната размяна на поздрави. Мъжете излязоха в коридора, а Макс влезе в хола на апартамента. Вратовръзката му бе разхлабена, а самият той изглеждаше измъчен и изтощен.
— Здравей, мила. — Макс се постара гласът му да прозвучи игриво.
— Здравей, Макс.
Той сложи ръка върху голото й рамо и нежно я целуна.
— Прекрасна си! Когато не сме заедно, забравям колко си зашеметяваща.
— А ти никога не си бил така бледен.
Тя си спомни за почивните дни в края на седмицата. Прекарваха ги на яхтата му… мимози сутрин, по обед се приличаха голи на слънце, а вечер се любеха.
— Не прекарващ ли вече уикендите на Оушън Рийф?
— Единственото, което правя напоследък, са опитите да спася компанията. Никакви яхти, никакъв тенис, дяволски малко сън. Последния път, когато бях с жена, беше със Статуята на свободата.
Лайза съзнаваше, че той се преструва на весел.
— Не вървят ли работите у дома?
— У дома — сви рамене той — цари дълбок мраз, но не само защото Джил държи термостата на шестнадесет градуса.
— Научила се е от тебе, Макс! Ти никога не си обичал да се потиш.
— Джил има връзка с личния си треньор — каза той.
— О, Макс! Съжалявам. Но това е поетично правосъдие, нали?
— Да, Джил твърди, че това е моята карма. Моята аура е жълта и мрачна. Жена ми е увлечена по младеж, който носи обици и прилича на Тарзан. Дъщеря ми се лекува от наркомания, а Макс Младши подлизурства. Аз дължа двеста милиона долара на някакъв азиатски убиец. Чудно ли е тогава, че имам нужда от теб? Обичам те, Лайза.