— Макс, моля те.
— Липсваш ми.
— Не можем да върнем онези дни, Макс.
Лайза изрече думите тъжно, сякаш искаше да каже, че биха могли или поне биха могли да опитат. Преследваше го като плячка в слабостта му, примамваше го в един от най-лошите му моменти.
„Съжалявам, Макс. Наистина съжалявам, но постъпвам така, както намирам за правилно.“
Той приближи бара, където в сребърна кофа с лед се изстудяваше бутилка „Дом Периньон“. Макс огледа етикета, както правеше винаги, и извади тапата.
— Спомняш ли си първата ни среща? Първия път, когато се любихме? — Той наля шампанското и вдигна тост. — За нас и за новото начало.
Лайза се намръщи.
— Съжалявам. — Макс изпразни чашата и си наля нова. Лайза едва отпи. — Съжалявам, че бях такъв глупак. Ти си най-важният човек за мен, а аз те загубих. По дяволите! Искам друг шанс.
На вратата се позвъни и двама келнери в униформа внесоха храната. Единият се зае да сервира, а специалистът по вината отпуши бутилка „Хот Брийон“ от 1959 година. Макс специално бе поръчал да я държат в избата при температура петнадесет градуса. Лайза бе едва седемнадесетгодишна, когато Макс се похвали, че е познавач на вината.
След като специалистът по вината извърши рутинния ритуал с бутилката: показа етикета, сръчно извади тапата с тирбушон — ноктите му бяха лакирани — и подаде чашата така, сякаш предава някакво фамилно наследство, Макс помириса виното и отпи. Обяви, че е приятно и студено, с малко повече миризма на кедър, но все пак не прекалено ароматично. Лайза го опита и реши, че е превъзходно.
Изядоха предястието — медальон с риба тон и пушена пикантна сьомга върху жулиен от бял грах и японска морска трева.
— Макс, искам да ми кажеш истината.
— Какво?
— За катастрофата. Какво се е случило в действителност?
Макс изпи виното си и отново напълни чашата си. Лайза не бе довършила своята.
— Ти знаеш истината, Лайза. Някакви луди кубинци са сложили бомба в самолета.
— Защо не са сложили бомба в самолета на кубинските авиолинии?
— Защо питаш мен? Терористите не се славят с логическото си мислене — отвърна Макс.
„Няма да стане. Толкова време не каза истината, защо да го прави сега?“
Тя изчака да поднесат пържен морски костур върху канапе от ориенталски зеленчуци за нея и печен агнешки котлет с индиански подправки за него.
— Не ми ли вярваш, Макс?
— Разбира се, че ти вярвам.
— Тогава защо не ми кажеш истината?
— Лайза, скъпа, казал съм ти я.
Бяха изпили две бутилки вино, като Макс изпи по-голямото количество, когато отново се позвъни. Този път келнерът вкара количка с димящи суфлета „Гран Марние“. Зад него бе специалистът по вината с напитките за десерта. Макс си поръча бренди, а Лайза — само кафе. Привършиха суфлето и Макс доволно измърка.
— Прекрасно е, сочно като теб. — Той занесе напитките до канапето, седна, облегна се и подпря крака на масата за коктейли. Изглеждаше зашеметен.
„Сега или никога. Хайде, Макс…“
— Прочетох доклада на Апелативния съд — каза Лайза. — Макар че ищците не могат да го докажат, знам, че нещо не е наред с поддръжката.
— Лайза, скъпа, нека да не говорим за бизнес.
— Добре, Макс, кажи ми само едно нещо и после можеш да говориш за каквото си искаш. — Тя се приведе към него и го целуна по устните.
— Сочна — повтори той, сякаш младата жена бе суфле. Погледна я с притворените си сънени очи. — Сигурна ли си, че можеш да разчиташ на гласа на онзи човек?
— Подписан и подпечатан.
— Може би не трябваше да действаме така директно, а да заобиколим — въздъхна Макс, — но нямаме избор. Ако влезеш в кухнята на някой ресторант, след това няма да пожелаеш да ядеш храната им. Същото е и със сервизите за поддръжка на самолетите. Ние не сме нито по-добри, нито по-лоши от другите.
— Какво да заобиколим, Макс?
— Няма значение, нали?
„Трябват ми данни, доказателства! Трябва да ги запиша!“
Той простена и затвори очи. Лайза прокара пръсти през косата му. Само след минута Макс щеше да заспи. Беше се надявала, че той, подобно на Джо Дрейтън, ще поиска да изкупи греховете си, като се изповяда. Но чувството за вина не бе прогорило дупка в душата на Макс Уонакър. Той се опитваше да спаси задника си, но не и душата си!