— Хайде да се съблечем и да си легнем. — Той заваляше думите, очите му бяха затворени. — Господи, та ти си невероятна в леглото.
— Добре. — Тя погали бузата му с опакото на ръката си. — Но първо ми кажи, Макс. Можеш да ми вярваш.
„Колкото и аз ти вярвам.“
— Ние престанахме да извършваме някои неща от поддръжката — каза той разсеяно, сякаш ставаше дума за нещо незначително.
Сърцето й спря. „Остави го да говори!“
— Какво значи „престанахме“?
— Ами, извършвахме една малка част, останалото само записвахме. Както теста за износеност на роторния диск.
— Какъв роторен диск, Макс?
Той замълча и се унесе.
— Макс, за какъв роторен диск говориш? — повторно попита Лайза.
— На двигател номер две на Шестстотин и четиридесет, за бога! Самолет сто и две от гордата флота на „Атлантика“. Двигателят му бе на двадесет и четири години, беше навъртял двадесет хиляди цикъла. Ние използвахме тези самолети като впрегатни коне. Тестът за остаряване на метала не беше направен нито през 1994-та година, нито през 1996-а. Нищо чудно, че се е разпаднал от само себе си. Но това не е наша грешка, разбираш ли?
— Чия грешка е тогава? — запита Лайза.
— Производителят открил малко нитроген в разтопения титан, когато преглеждали диска. Поне така каза Джо Дрейтън. Представи си. Имаш чайник, пълен с врящ титан, и там попадат няколко мехурчета нитроген. Нищо не се случва цели двадесет и четири години, после… Бум!
— Ти можеше ли да го откриеш?
— Разбира се! Тестът щеше да го покаже, отчетливо и ясно. Но ние не го направихме. Откъде можехме да знаем, че дяволският диск ще се разкъса? Този диск се беше въртял петдесет хиляди часа без проблеми. — Макс замълча и се замисли. — Също като мен. И аз се въртях петдесет хиляди часа без проблеми. Металът се изхабява и аз избухвам… аз съм просто един разкъсан стар роторен диск.
— Как го е разбрал? — попита Лайза.
— Кой?
— Дрейтън. Как е разбрал какво се е случило?
Макс се изтегна на дивана, а Лайза обви ръце около него. Той положи глава между гърдите й — на сантиметри от скрития микрофон.
— Той намери диска. Или част от него — прошепна Макс.
— Къде е той?
— При рибите. Като Дрейтън. Където ще бъда и аз, ако загубя делото.
— За какво говориш?
— Дрейтън плати на някой си Крекър, за да скрие парчето в една моторница, докато още бе светло. Този човек бил стар особняк, според Джо миришел на счупена костенурка, а лодката му била пълна с кожи на алигатори, ако можеш да си го представиш. Намерили парче от диска с цепнатина от износване на метала. Шанк накарал Дрейтън да го скрие. Джо ужасно се притесняваше, че от мочурището ще изплува и друго парче, но това не стана.
— Търсил ли е изобщо някой?
Макс не отговори. Клепачите му трепнаха и той захърка. Лайза сложи възглавница под главата му, събу му обувките и го зави с одеялото, което намери в шкафа.
Беше го направила! Имаше доказателството! По-рано, когато си представяше този момент, мислеше, че ще триумфира, но като погледна съсипания мъж, който навремето бе за нея център на вселената, не изпита никаква радост от победата си.
Имаше каквото й трябва и можеше вече да си върви. Щеше да пусне записа на Сам Труит. Дори и признанието да не влезеше в досието на Върховния съд, то щеше да се запечата в ума на Сам. Тя добре го познаваше. Той щеше да гласува в полза на ищците. Верността му към справедливостта щеше да надделее над сляпата привързаност към процедурните юридически правила.
След това, когато делото се обърнеше, лентата със записа щеше да бъде приета като доказателство на една от страните. Единственият недостатък в плана й беше, че тя жертваше себе си. Трябваше публично да узакони записа като доказателство. Току-що бе сменила ролята си на адвокат сътрудник с тази на адвокат на ищците. Със сигурност щеше да загуби работата си във Върховния съд.
„Тони би сторил същото за мен.“
Дори с лентата, дори с доказателството за проявена небрежност в поддръжката, тя съзнаваше, че липсва още едно много важно звено. Ищците трябваше да докажат, че неизвършеният преглед на диска е най-вероятната причина за инцидента.
„Ако имах диска…“
Тя се обърна към плъзгащата се врата, която разделяше хола от заседателната зала. Не беше вероятно, но все пак може би там имаше нещо: някой лист хартия в кашоните, някоя папка, която никога не е била показвана, защото е опасна, нещо, което можеше да я приближи с още една стъпка до необходимите доказателства.