Лайза прекара двайсет изнервящи минути, като се ровеше из кутиите. Макс хъркаше на канапето. Тя откри папките с данни за обучението на пилотите, докладите за полетите, за инциденти с вихрушки и турбулентност, програмите за предотвратяване на пожар, но нищо, свързано с катастрофата на полет Шестстотин и четиридесет. Накрая реши, че е безнадеждно.
Прибираше книжата, когато чу подозрителен звук. Тихо щракване, сякаш някой отваря вратата. Последва второ. Допир на метал с метал. Лайза загаси светлината в заседателната зала. През вратата не се чуваше никакъв звук, освен похъркването на Макс. Тя стоеше в тъмното с папка в ръка и не смееше да помръдне. Можеше да е келнерът, влязъл да прибере остатъците от храната. А можеше да е и звук от коридора.
„Господи! Само дано не е…“
Чу стъпки, идващи от фоайето. После — нищо. Килимът заглушаваше звуците. Кой ли беше?
Невидима ръка бутна плъзгащата се врата и се протегна навътре. Включи осветлението. Лайза стоеше пред гневното лице на Тиодор Шейкениън. Той носеше обичайния антрацитносив костюм, китките му стърчаха от ръкавите, които му бяха къси. Имаше нужда да се обръсне, следите от акне бяха обрасли с тридневна брада. Беше кошмар, превърнал се в действителност, и Лайза отчаяно се бореше да запази спокойствие.
— Шибана работа! Знаех си го — каза Шанк. — Щом слязох от самолета, позвъних в апартамента ти. Нямаше те. Знаех, че глупавият Макс е в града, така че къде човек би могъл да открие малката Лайза в понеделник вечерта? Можеше да си в библиотеката. Можеше да си със съдията. По дяволите! Можеше да си на стадиона, но не — моят инстинкт ми подсказа, че ще те намеря тук. — Той подигравателно сви устни. — И така, какво става, Лайза? Ти ли си новата чиновничка?
Тя остави книжата върху масата. Всеки неин орган се бе свил на топка.
— Макс ме помоли да потърся нещо. — Тя се опита да демонстрира спокойствие.
— Обзалагам се, че е така. Той с две ръце не може да намери дори оная си работа.
Бяха разделени от дължината на масата. Вратата към коридора бе недостижима. Лайза се бореше с желанието си да побегне, да излезе в коридора и да изпищи, но той щеше да я хване и да я повлече обратно. Тя реши да се държи твърдо, макар че сърцето й препускаше в див ритъм.
— Не е това, което си мислиш — изрепчи се тя и тръгна право към Шанк с намерението да мине през отворената врата към хола. Краката й трепереха като на новородено жребче.
— Може би. Може би е по-лошо, отколкото си мисля — възрази той.
Тя се насили да го гледа право в очите и се движеше срещу него. Сивите му очи бяха студени като ледник. Щом го приближи, Шанк я сграбчи грубо и отпра дрехата й. Гърдите й се откриха и тя вдигна ръце, за да ги прикрие. Стъписана и паникьосана, Лайза се дръпна назад, но се блъсна в масата.
— Маниак! Остави ме на мира!
Той се протегна към дантеления й сутиен, хвана гърдите й, но тя се отскубна, изскимтя и го настъпи с острия ток на обувката си.
— Шибана кучка! — извика Шанк и застана на един крак.
Макс се събуди и извика нещо неразбираемо.
— Макс! — изкрещя Лайза. — Спри го! Опитва се да ме изнасили.
— Лъжлива кучка!
— Какво става, по дяволите… — попита сънено Макс от вратата.
— Макс, той е луд! — Лайза отново прикри сутиена с двете си ръце. — Иска да…
Лайза усещаше как тялото й трепти като риба, закачена на въдицата. Опитваше се да отпъди ужаса. Трябваше да се измъкне. Ако Шанк намереше микрофона, щеше да я убие с най-голямо удоволствие.
„Макс, нужна ми е помощта ти. Спаси ме!“
— За бога, Шанк, какво правиш? — Макс го гледаше разгневено.
— Тя ровеше из папките за Федералната администрация. Изглежда, че малката принцеса вече работи за някой друг.
— Не! — извика Лайза. — Той лъже.
— Грешиш, Шанк. Лайза ми каза, че имаме гласа на Труит.
— Така ли? А ти какво й каза?
Макс не отговори веднага, очите му се присвиха.
— Нищо. Какво бих могъл…
— И на двама ви не вярвам. — Шанк приближи Лайза, която се опита да се отдръпне. — Трябва да те претърся.
— Претърси себе си. — Тя вдигна разкъсаната дреха, за да се покрие. — Може би ще ти достави удоволствие.
„Господи, помогни ми! Не го оставяй да го открие!“