— Кой е най-краткият път дотам?
— Трябва да заобиколим — посочи с ръка Сакстън.
Лайза хукна по коридора, който свързваше високо разположените ложи с общата част. Запалянковците започваха да излизат по рампата. До края на играта оставаха три минути. „Червенокожите“ водеха срещу „Гигантите“ с тридесет и пет на седемнадесет.
— Бихте ли ми донесли пуканки? — попита млад мъж с бяла риза, връзка в бургундовочервено и с тиранти. — И този път и сол, ако обичате.
На Шанк много му се искаше да каже на тази измет къде точно да си завре солта. От горе до долу момчето имаше конгресменски вид.
— Момент, моля. — Шанк се насили да се усмихне угоднически. Остави подноса с шоколадовите бисквити и плодовете и внимателно огледа ложата. Позна сенатора Гордън — демократ от Флорида и спонсор на Труит по време на номинацията му за Върховния съд. Гордън седеше на бара, напълно незаинтересован от играта, и бъбреше с няколко мъже в костюми, които също не се интересуваха какво става на игрището под тях.
Сам Труит седеше на първия ред и следеше играта с бинокъл. Доколкото можеше да прецени Шанк, съдията бе единственият, който се интересуваше как се развива мачът.
— Бисквити, сър? — попита Шанк младото момче, което искаше пуканки.
— Разбира се.
Шанк му подаде подноса с бисквитите, след това бръкна в сакото си и извади кафеникав плик.
— Ще ми направите ли една услуга? Докато отивам за пуканките, бихте ли предали това на съдията Труит? Куриерът току-що го донесе.
— Разбира се — каза момчето. От устата му стърчеше половин бисквита.
То слезе три стъпала надолу до първия ред и подаде плика на Труит. Обърна се, за да посочи мъжа, който му го бе дал, но от него нямаше и следа.
Шанк се върна в коридора и самодоволно се усмихна. Лайза Фримонт бе отстранена. Извади я от играта, без да пролее и капчица кръв! Това бе дяволско предимство в негова полза.
Лайза влетя в ложата. Очите й безумно оглеждаха затвореното пространство. Отначало не го видя. Ето го там, отпред. Бинокълът висеше на врата му. Приличаше на изследовател, който наблюдава птиците. Отвори плика и извади нещо. Тя изкрещя името му, но той не реагира. Напрегнато се взираше в снимките.
Тя го извика отново, но той прехвърляше съдържанието на плика — серия от снимки с размер двадесет на двадесет и пет сантиметра, дубликати на онези, които висяха по стените в кабинета й. А после се обърна и я погледна. Смутен, объркан и наранен.
Тя тръгна по стълбите към мястото му, но той вече се бе изправил и вървеше към нея, стиснал здраво плика в едната си ръка. С другата я задърпа към вратата. Минаха край момчето, което още чакаше за пуканки.
— Сам, толкова съжалявам. Това е моя грешка, нека ти обясня — молеше се Лайза, но той не я слушаше.
Излязоха в коридора. Към изхода се движеха цели тълпи зрители. Сам я бутна да влязат през една врата с надпис „Само за персонала“. Озоваха се в гореща кухня, пълна с обслужващ персонал и димящи фурни.
В гърдите на Сам Труит гореше огън. Първата му мисъл, като видя снимките, беше, че някой от таблоидите е проникнал в апартамента на Лайза. Тези досадници не се спираха пред нищо. Или пък зад това седяха кретените от Фондацията за защита на семейните ценности. Или някой възнамеряваше да го изнудва. Но в това нямаше смисъл. Той нямаше пари. Нямаше много пари.
Едно бе сигурно. Ако снимките попаднеха в ръцете на главния съдия, кариерата му бе застрашена.
„Мога ли да бъда дискредитиран, защото съм изоставил поведението си на монах?“
След това чу Лайза да го вика, обърна се и видя пребледнялото й лице. Изражението й, гласът й, който издаваше обзелото я чувство за вина, го накараха да се досети какво става.
„Сам, толкова съжалявам. Това е моя грешка, нека ти обясня.“
Прозрението го нарани тежко. Снимките бяха направени в нейния апартамент. Тя със сигурност е знаела.
Вратата се отвори и един работник избута хромирана количка с мръсни съдове.
Труит поведе Лайза по-навътре в кухнята и отвори една желязна врата. Озоваха се в хладилно помещение, пълно с хамбургери, подредени върху табли.
— Добре, обяснявай. — Гласът му бе дрезгав и пронизителен.
Лайза не знаеше откъде да започне.
— Сам…
— Какво знаеш за това?
— Това е нещо, от което се срамувам, Сам, но ние можем да се борим. Можем да се борим заедно.
— За какво да се борим? За какво говориш?