— Аз искам само правосъдие.
— Независимо от средствата? Това все още е държава със закони, тук няма мъже и жени.
— Звучи дяволски самодоволно и благочестиво.
— Това е законът — категорично заяви Труит.
— Говориш като инспектор Жавер! Ще прибереш ли в затвора човек, който е откраднал хляб за умиращото си от глад семейство?
— Аз не се срамувам, че живея според правилата. Те са единственото, което имам. Мога да решавам делата само въз основа на фактите, които са пред мен. А в този случай изобщо не мога да ги приложа. Още утре ще се оттегля.
— Не! Не можеш!
„Отстрани ме от живота си, Сам, ако трябва, но не се оттегляй.“
— Нямам избор. Ти незаконно ми предостави информация и аз съм опетнен.
— Страхливец!
— Права си. Страхувам се. Боя се от правосъдието, защото следващия път, когато някой съдия реши да наруши правилата, това няма да съм аз. Ще бъде главният съдия или някой клоун от щатски съд със собствено разбиране за добро и зло.
„Безнадеждно е“ — помисли си тя. Труит не виждаше нищо друго, освен правилата. Не разбираше, че правосъдието има нужда от подкрепа. Не виждаше дори, че тя го обича.
— Върша всичко съгласно предписанията в книгите — меко изрече Сам. Беше се поуспокоил. — Затова имаме книги. Утре сутринта ще изпратя паметна записка на шефа и ще го уведомя, че се оттеглям. — Той се отправи към вратата.
— Не, Сам, моля те!
Гласът й бе умолителен и щом чу името си, произнесено от Лайза, Сам спря.
— Какво?
— Какво ще стане с нас?
— С нас? Не съществува такова нещо. Всичко беше лъжа.
— Тогава какво ще стане с мен?
— Уволнена си.
Водната чаша боровинкова водка й причини главоболие, но не й помогна да заспи. Втората доза бе чай от лайка, от който се изпоти, но и той ни най-малко не я успокои. Бе почистила апартамента, колкото можа, очевидно изпаднала в транс и съсипана от събитията през тази безкрайна нощ. Сега се въртеше в леглото и непрестанно поглеждаше часовника, и чакаше цифрите да се променят от три и петнадесет на три и шестнадесет.
Животът й бе свършен.
Бе загубила Сам, работата си и делото.
От седемнадесетгодишна, когато се отправи на юг от Бодега Бей, не се бе чувствала толкова самотна. През последните седмици, докато бе заета с делото, мислите й бяха винаги за Сам, за двамата.
„Сам… Защо не ти казах какво чувствам? Тази вечер бе късно. Тази вечер ти не ме чуваше.“
Студеният дъжд се лееше като из ведро и блъскаше прозорците на спалнята й. Дочу воя на линейка. Клоните се удряха в зданието, разлюлени от вятъра. Мечтите й бяха мъртви, но фантазията й продължаваше игрите си…
Сам не бе щастлив с Кони. Само за петнадесет минути Лайза бе проумяла колко безплодна е тяхната връзка, бракът ги свързваше не с любов, а по инерция. Сам щеше да се разведе и да се ожени за нея.
Каква двойка само — адвокат по международно право и съдия от Върховния съд.
Една голяма правна фирма от Чикаго имаше офис във Вашингтон. Можеше да се нареди там и да пътува из Европа, да сключва сделки. Международно банково право, телекомуникации, държавни договори. Потенциалните й възможности бяха неизброими, а бъдещето й блестеше като звезда.
„Колко мога да се отдалеча от «Тайки Клъб»?“
Не много. Невъзможно е. Няма го Сам. Няма и фирма с дебели килими, които заглушават стъпките. Колко беше глупава! Като че ли той бе в състояние да зареже жена си и да рискува кариерата си заради нея.
„Съдията и стриптийзьорката“, музикална комедия в три части.
Стрелката се бе приближила до три и двадесет и една. Лайза потъна в облак от отчаяние. Щеше да има късмет, ако не я лишаха от адвокатски права. Взираше се в живот, изпълнен с болка и самота.
„Трябваше да му кажа. Можех да го подготвя. Трябваше… Можех. Аз съм истински неудачник.“
Ядоса се, че се е отдала на самосъжаление, и се замисли за семействата на жертвите, които тревожно очакваха своя ден в съда. Изслушването на страните бе следващия понеделник.
Всичко бе приключило. Шанк беше победил.
Последната седмица тя бе направила дискретно проучване на гласовете, като поразпита другите стажанти в кафенето, в гимнастическия салон и накрая — докато се преобличаха за коледното тържество. И след като изигра своята пародия и пред чалнатия сътрудник на Гуендолин Робинс, преброи гласовете.
Консервативната фракция — главният съдия Уитингтън, Виктор Смол, Уилям Хъбс и елегантният Гуидо Тарази, щеше да потвърди победата на „Атлантика“. Двете съдийки — Гуендолин Робинс и Дебора Каплан, щяха да гласуват против. Умерените — Къртис Бракстън и Пауел Маклеод, още седяха на оградата и изчакваха делото.