След това заспаха. Измачканите чаршафи и одеяла бяха захвърлени накуп в един ъгъл на спалнята, а телата им бяха преплетени като клонки на лоза.
24.
Сутринта Сам Труит премисляше събитията от последните дванадесет часа — секунда време, което промени живота му завинаги.
„Какво направих? Докъде ще ме доведе това?“
Не знаеше. Не бе характерно за него, но той съзнаваше, че е постъпил така от обич. Сам Труит бе човек на книгите и думите, на възвишените идеали. Водеше живот, направляван от логиката и разума, а сега — да вървят по дяволите клишетата! — следваше сърцето си.
Сутринта в кабинета си бе премислил отново всичко, стъпка по стъпка. Часове по-рано, със снимките в ръце, се бе почувствал предаден. Напусна стадиона и се отправи към дома си, където седна и се замисли. Беше се борил срещу чувствата си. Мислено раздели с черта страницата в тефтера си и се зае да анализира. От лявата страна бяха дебитите: Лайза го бе лъгала, бе постъпила неетично, дори престъпно. В дясната страна имаше само един кредит: той беше луд по нея, което само увеличаваше страданието му от загубата. Освен това беше и бесен, че го е измамила.
„Ами страстта й? Нали почувствах как пламтеше. Това не бе преструвка.“
Бе по-истинско от всичко, което бе изпитвал. И там, на стадиона, не му ли каза, че го обича?
„Да я вземат дяволите. И аз я обичам.“
Щом призна истината пред себе си, му олекна. На едното блюдо на везните на Темида постави любовта им, а на другото — неетичното поведение на Лайза. Любовта натежа.
„Колко тежи? Любовта е четиристотинкилограмова горила.“
Малко преди три след полунощ той пъхна глава в спалнята. Кони спеше дълбоко в средата на леглото. Беше ходила на гинеколог, но както обикновено не му каза нищо, когато говориха по телефона. Той леко я потупа и когато тя се обърна, й каза, че отива в съда.
— Определен съм за свидетел на смъртно наказание — излъга той. Какво можеше да й каже?!
„Искам да отида при жената, която обичам. Готов съм да рискувам всичко заради нея.“
— Знам — измърмори Кони. — Търсиха те по телефона.
Приведе се, за да я целуне, но размисли и тръгна към вратата.
— Изпържи копелето — каза Кони, обърна се и отново заспа.
Труит отиде в апартамента на Лайза, където се любиха невъздържано, а после — бавно и нежно. Прибра се у дома преди разсъмване и взе набързо един душ.
Слънцето грееше над Тасмания. Поне така се виждаше на плаката, окачен над бюрото на Лайза. Тя си тананикаше песента на Ванеса Уилямс „Запази най-хубавото за накрая“. Чувстваше се глупаво… беше влюбена.
Преди да си тръгне, Сам я накара да му разкаже всичко отново. Тя започна с Макс и „Тайки Клъб“ и завърши с Грег, който се бе отправил към Евърглейдс. Сам седеше обут с боксерките си, слушаше, кимаше и размишляваше.
— Една писмена клетвена декларация от Дрейтън би могла да промени решението — каза той, след като Лайза завърши разказа си. — За да се спечели процесът, не е достатъчна проверката на диска с просто око. На ищците им е нужно заключение от металургически тест. Трябва да се намери и липсващото парче.
— Грег го търси, но задачата изглежда неизпълнима.
— Дай ми доказателства, Лайза, дай ми нещо, което да мога да видя и да пипна, и аз ще ти осигуря пет гласа.
— Пет гласа могат да направят чудеса — усмихна се младата жена.
— Съдията Брентън е бил прав за това. — Сам също знаеше този класически цитат по отношение на съда.
— Дори и Грег да намери нещо, то не е включено в докладите по делото. Как можеш да накараш колегите си да се позовават на доказателство, което няма номер на страницата и печат?
— Не подценявай способността ми да убеждавам — каза Труит.
— Няма. — Тя леко го целуна по устните.
Сега Лайза седеше в кабинета си под плаката на Тасмания. Беше девет и петдесет и пет. Сам трябваше да тръгва за заседанието от десет часа. Лайза трескаво обмисляше възможностите. Сам бе на нейна страна и й вярваше. Отново имаше надежда.
Действителността я притискаше. Представи си как Грег шляпа през голямото мочурище. На обречена мисия ли го беше изпратила? Как щеше да намери скъпоценното парче — ключът за вратата към правосъдието?
Грег Кингстън се взираше в застрашително присвитото око. Алигаторът от Мисисипи не биваше да се бърка с крокодил по думите на екскурзовода — момче с конска опашка от Микосуки, което носеше типичния за племето му жакет на разноцветни райета. Грег бе паркирал взетата под наем кола и побърза да се присъедини към група туристи в Микосуки Вилидж — селище от прашна колекция колиби с покриви от палмови листа, разположено в края на Евърглейдс, на около шестдесет километра от Маями.