По бетонния под пробяга хлебарка и изчезна под една поставка, върху която бяха наредени чипс и сланина.
— Благодаря все пак — каза Грег.
— Ще поразпитам наоколо. — Тайгър смачка фаса с тока на ботуша си.
— Благодаря.
— Ако се завъртите наоколо, искам да ви кажа, че съм много добър водач за риболов.
— Тук съм по работа — поклати глава Грег.
— Къде мога да ви намеря, ако науча нещо?
— В хотел „Холидей Ин“ в Евърглейдс Сити. Името ми е Кингстън.
— По-добре да го запиша.
Грег отново му благодари и излезе. Камбанката зад него звънна. Тайгър приближи прозореца и го проследи, докато се качваше на наетия форд ескорт. Изчака го да потегли към магистралата, после се върна зад щанда. Отвори портфейла си и извади една визитна картичка. Имаше я от три години. Беше смачкана и избеляла. Набра телефона. Отговори му женски глас:
— „Атлантика Еърлайнс“. С кого да ви свържа?
— Искам да говоря с господин Шейкениън.
25.
Сам Труит помогна на Гуендолин Робинс да облече черната тога, преди да сложи своята. До началото на малката церемония — преминаването през кадифената завеса, която делеше съблекалнята от съдебната зала, оставаха само няколко минути. В един миг голямата махагонова маса бе празна, а в следващия деветимата съдии нахлуваха и заемаха местата си, а разсилният през това време припяваше: „Станете, съдът влиза!“.
— Благодаря ти, Сам. — Гуендолин Робинс направи лек реверанс. — Поне Югът все още произвежда джентълмени.
— Той ви се подмазва — каза Къртис Бракстън. — Иска да спечели гласа ви за делото по облагане на благотворителните тръстове.
— Не, не е така — възрази Гуен. — Сам не е прочел дори досието. Не е достатъчно пикантно за него.
— Защо се заяждате с мен?
— Завземай територията, Младши — изсмя се Бракстън.
Труит се усмихна.
— Може би ще мога да поговоря с някой, който се оттегля. Така в групата ще се появи нов човек.
— Чудя се кого иска да прати да пасе зелена трева — намигна Гуен.
— Не знам — отвърна Бракстън. — Но като стана дума за трева, се сещам, че не виждам Негова Светлост.
Труит се огледа. Петимата съдии навличаха тогите си и приказваха за резултатите от голфа, за внуците, за всичко, освен за делата, които предстоеше да изслушат. Къде ли беше шефът, най-голямата и най-черната тога с четири златни нашивки, който приличаше на помпозния магистрат от мюзикъла на Гилбърт и Съливан?
Оставаше миг преди да удари звънецът, оповестяващ началото на сесията, когато „деветте скорпиона“ щяха магически да се появят във величествената съдебна зала, готови да раздават правосъдие. Те никога не закъсняваха.
В този момент вратата на съблекалнята се отвори и главният съдия Уитингтън пристъпи вътре с изправен гръб и вирната брадичка. Бузите му пламтяха, бялата му грива се вееше като на величествен владетел. Бе божествен като Зевс. Съдията бе изменил на традицията и не беше сам. В светилището го придружаваха двама души от охраната на съда с вратовръзки и сини спортни сака и двама униформени полицаи. Съдиите спряха да бъбрят и застинаха.
Труит инстинктивно усещаше, че неприятностите приближават.
— О, небеса! — Виктор Смол бе раздразнен от проникването на чужди лица в светилището. — Това е безпрецедентно, шефе.
— Така е, Вик. — Шефът очевидно изпитваше удоволствие да бъде в центъра на вниманието. — Живеем в опасни времена, а опасните времена изискват решителни и радикални мерки.
— Или сме пред артилерийско нападение, или ягодите са изчезнали от килера на шефа. — Гуендолин Робинс смушка Къртис Бракстън в ребрата.
Уитингтън се обърна към Труит извънредно официално:
— Съдия Труит, налага се да ме придружите до кабинета ми.
— Какво? Сега? Какво има?
— Нещо, което може да порази съда право в сърцето. Моля, свалете тогата си и елате с мен. — Той кимна на ескорта си, сякаш им даваше знак да се подготвят да сломят всяка съпротива. Полицаите и хората от охраната се бяха втренчили във върховете на обувките си.
— Какво има, по дяволите? — настояваше Труит. — Престанете да театралничите.
— Съдия Труит, ще ви обясня всичко в кабинета си — продължи все така официално Уитингтън. — Повярвайте ми, аз защитавам интересите ви като не говоря тук. Тръгвате ли?