— Кой е мъжът, Сам?
— Никога не съм го виждал, но предполагам, че е Тони Кингстън, пилот на „Атлантика“, който е загинал при катастрофата над Евърглейдс.
— Какво общо има това? Каква е връзката със сътрудничката ти?
„Бих могъл да излъжа, но е възможно вече да знае. Може би има втори плик със снимки на Лайза и Кингстън.“
Добрият адвокат трябва винаги да знае фактите, но Труит не ги знаеше. Реши да се придържа към истината.
— Тони Кингстън е бил любовник на Лайза Фримонт.
— Господи! Ти знаеше ли?
— Доскоро — не.
— След като си разбрал за конфликта на интересите, мога ли да предположа, че си издигнал Китайската стена между нея и документите за процеса?
— Не. Тя вече бе написала доклада.
— Не го ли унищожи? Не възложи ли на другия си сътрудник да го направи отново?
— Не.
Уитингтън размишляваше над опасните факти. Отвори една кутия от кедрово дърво и извади лула, направена от корен на изтравниче. Натъпка я с тютюн, който имаше аромат на череши и я пъхна между зъбите си, без да я пали. В стаята не се чуваше нищо друго, освен тиктакането на дядовия му часовник, който стоеше като на стража в един от ъглите.
— До второ нареждане си вън от съдебната зала — заяви Уитингтън.
— Нямате право да ме отстранявате.
— Така е, но аз не те отстранявам. Ти доброволно ще се оттеглиш. Ще изтъкнеш някакъв медицински проблем — стрес, свръхнатоварване, херпес… Веднага ще уволниш Фримонт и ще възложиш доклада на другия адвокат.
— Няма да го направя. Няма да позволя да ме изхвърлите.
— Помисли за последиците, ако се разчуе.
— Няма да се стигне дотам. — Труит се ненавиждаше, че се унижава пред главния съдия като го умолява.
— Поставяш се над правилата, Сам. Опитваш се да бъдеш бог.
Горчивата истина беше, че Уитингтън имаше право. Труит бе високомерен и се обожествяваше.
— Човек е бог сред руините — меко изрече Сам.
Шефът смръщи чело, а след това се разсмя.
— Ралф Уолдо Емерсън. Не се учудвам на постъпките ти, щом вярваш в „трансценденталната свобода на леглото“.
— Не! Винаги съм се считал обвързан с ограниченията на закона. Но сега мисля, че Емерсън е бил прав. Човек трябва да следва и наставленията на сърцето си.
— Анархия! — Главният съдия поклати глава като раздразнен учител, който разговаря със спорещ ученик. — Сам, нужен ми е отговорът ти. Ако настояваш да останеш в съдебната зала, ще бъда принуден да предприема някакви действия. Аз съм откровен човек, затова ще ти кажа как аз виждам нещата. Или ще се съгласиш да бъдеш отстранен до следващата сесия, когато ще преоценим положението ти, или ще ида до Капитолия и ще поговоря с двама-трима сенатори и утре сутринта документите за дискредитацията ти ще бъдат готови.
„Кучи син! Отдавна чакаш този момент.“
— Правете каквото искате, шефе. Ще се боря с вас на всяка крачка.
— Знаех, че ще реагираш така. По дяволите, Сам, фактът, че си играл футбол като си гледал между краката си, не е повод да залепиш главата си на задника си. Ако не те интересува, че съсипваш кариерата си, помисли какво причиняваш на съпругата си, помисли как ще се почувстват сенаторът и госпожа Парам. Помисли за президента, който застана на твоя страна по време на утвърждаването ти.
Труит кипеше от гняв. Главният съдия успешно го манипулираше. Сам се опитваше да овладее чувствата си. Вбесяваше го мисълта, че старият лешояд го пропъжда от съда. Ако все пак решеше да отстъпи, би могъл да пренареди силите си и да премине в контраатака. Да, ще заживее за този ден.
— Бях в силен стрес — отстъпи Труит.
— Добре. Знаех, че ще размислиш. Твърде умен си, за да не го направиш. Средствата за масова информация могат да направят големи пакости. Аз ще подготвя изявлението за тях. Можеш да наминеш през „Уолтър Рийд“ и да накараш някой лекар да потвърди, че имаш нужда от почивка, нещо от този род. Замини някъде, на някое топло място.
— Мога да направя това. Във Флорида е прекрасно по това време на годината.
Един от охраната на съда запечата офиса на Лайза с жълта лепенка, която се използваше за обозначение на мястото на криминално престъпление, и я съпроводи до дома й. Не й позволи да вземе нито една папка, нито един лист дори, а когато тя се пита да свали плаката на Тасмания, той твърдо я спря.
— Имам нареждане. Нищо не може да се изнася.
Лайза се чувстваше като престъпник. Бе изпълнена със срам и потънала в море от чувство за вина.