„Съжалявам, Сам. Господи, не им позволявай да го унищожат!“
Когато влезе в жилището си, телефонът звънеше.
— Сам, толкова съжалявам — промълви Лайза, щом чу гласа му. — Всичко стана по моя вина. Не трябваше да те забърквам.
— Всичко е наред.
— Не, не е! За мен няма значение, но ти през целия си живот си се трудил, за да стигнеш дотук, а аз унищожих всичко. Всичко превърнах в руини.
— Още нищо не е приключило — заяви той с мрачно спокойствие. — Дори до известна степен е разтоварващо. Сега съм далеч от мраморните стени и бронзовите статуи. Отново мога да се държа като човек, а не като полубожество. Време е да сваля тогата и отново да обуя шпайковете.
Отначало Лайза реши, че той говори така, за да я успокои, но не беше вярно. Той не прикриваше чувствата си. Бе решителен, силен и целенасочен, солиден като Тони. Ако съществуваше проблем, той бе човекът, който щеше да го реши.
— Имаш ли някакво средство против комари?
— Какво?
— Там, където отиваме, ще ни потрябва.
— Евърглейдс? — попита тя, след като осмисли думите му.
— Твоят млад приятел не познава територията, нито хората, както ги познавам аз. Ще му помогнем. Господи! Та аз направих първата си лодка, когато бях на шестнадесет. А като дете обикалях и изучавах вътрешните острови.
„О, Сам, мили Сам! Скаутът иска да прокара пътека между дърветата.“
— Сам, сигурен ли си, че искаш да…
— До петнадесет минути ще бъда при теб. Приготви си чантата. Дънки, маратонки, яке и средство против комари, ако имаш подръка.
Лайза не можеше да повярва. Само преди седмица той щеше да затвори очи пред всяко доказателство, което не е официално подпечатано, прошнуровано и надлежно класирано. Тя го беше променила.
„Господи! Промених го.“
Харесваше й начинът, по който се нагърбваше със задачите. Сам може и да не беше бог, но със сигурност бе божествен човек.
26.
Грег Кингстън хвърли бегъл поглед към огненото кълбо на залязващото слънце и се отправи на запад по чакълестия път, който се виеше по дължината на канала, обрасъл с водни лилии. Ако се съдеше по картата, се намираше близо до Чоколоски, но истината бе, че се загуби.
Джим Тайгър му бе позвънил в мотела и му каза, че е възможно старият Крекър, по прякор Тигпен, да е неговият човек. Даде му сложни наставления за посоката и Грег се озова южно от Тамиами Трейл, а след това тръгна на запад между канала и мочурището. Взетият под наем автомобил вдигна облак прах и подплаши синеоките дългокраки ибиси. Грег се озърташе да види къщурката — Тайгър му бе казал, че се намирала до бензиностанцията.
Уви! Нямаше нито къщурка, нито бензиностанция.
Преди двадесетина минути бе срещнал неколцина рибари на брега на канала и двама други в лодка с извънбордов двигател. И оттогава — нищо.
Зелените лилии плуваха в тъмната вода. Брегът бе осеян с диви цветя, стъблата на блатните рози се виеха на два метра височина, цветовете им бяха розови, а листата светлозелени. Мина покрай бразилски пиперови дървета и смокиня без листа. На голия й връх бяха кацнали два лешояда и го гледаха как отминава.
Пламтящото слънце се бе заковало точно над хоризонта. Светлината му причиняваше главоболие и той обърна козирката на шапката си напред, за да предпази очите си. Сви в канавката, за да не сгази една миеща мечка. След това забеляза нещо в огледалото за обратно виждане. Сред облак прах зад него приближаваше джип.
След малко джипът намали дистанцията и почти опря в задната му броня.
— Хей, човече, движа се толкова бързо, колкото мога.
Той увеличи скоростта, но при шестдесет километра в час фордът подскачаше из дълбоките дупки и Грег се принуди да намали. Говедото искаше да го задмине, но нямаше място.
Внезапно джипът удари бронята му. Главата на Грег се люшна напред, а после назад.
„По дяволите, какво му е на този човек?“
Грег отби вдясно. Джипът неотклонно го следваше, а той не можеше да намали. След това джипът мина от лявата му страна и го притисна до канала. Грег погледна колата — черен додж 4×4. Помъчи се да види шофьора, но върху оцветените стъкла видя само физиономията на ужасен млад мъж с бейзболна шапка.
„Като забавен каданс от филм на ужасите.“
Неочаквано джипът удари форда от лявата страна и го запрати към насипа край канала. Грег се мъчеше да овладее волана и да изнесе колата вляво, когато го удариха отново. Фордът излетя над насипа, премина през заплетените клони на високите три метра гнили дървета, измъкна бежовите цветя от леглата им, преобърна се и падна във водата.