Грег си бе сложил предпазния колан, но въпреки това удари главата си в тавана на колата, която се потопи в дълбоката пет метра вода. Бе паднала на дясната си страна и известно време не се случи нищо. Освен бълбукането на водата не се чуваше друг звук. Грег безумно се огледа в тъмнината, хвана се за дръжката над вратата, но не можа да стигне ключалката. Лявата му ръка бе неподвижна. Остра болка го пронизваше от рамото до лакътя. От болките в дясната страна на тялото си разбра, че има няколко счупени ребра.
Водата започна да залива колата. Той се въртеше вътре и като изви мъчително ръка зад гърба си, напипа ключалката. Облегна се на дясната врата, бореше се с паниката, с нуждата да си поеме въздух, със съзнанието, че времето свършва.
Пред очите му застана ликът на баща му от последните мигове преди катастрофата. Чу гласа му, спокойния глас на мъжа, направил всичко възможно, за да спаси пътниците си, екипажа си, себе си. Баща му бе силен и компетентен.
„Предадох те, татко, предадох те.“
Известно време Грег не можеше да прецени откъде да се измъкне. След това се подпря и закрепи краката си на дясната врата. Опита се да отвори шофьорската врата, но тя бе здраво затворена от натиска на водата. Електрическите прозорци не помръдваха. Водата стигаше вече на височина до кръста му и се покачваше. Опита се да счупи прозореца на шофьорската врата с юмрук, но не успя. Ритна го, но стъклото не помръдна. Счупените ребра го боляха. Сети се за Лайза, която бе обичала баща му, а обичаше и него, Лайза, която му се бе доверила и го бе предупредила да бъде внимателен.
„Теб също те предадох.“
Някъде отдолу се чу скърцане на метал. Колата се намести върху калното дъно, а водата започна да навлиза с по-голяма сила. Грег се опита да се подпре и ръката му напипа метален предмет — лоста на ръчната спирачка, който се бе счупил при падането. Той го хвана като полицейска палка и обзет от гняв и неудържимо желание да се спаси, решително удари прозореца и го разби. Водата веднага нахлу вътре. Засипаха го парченца счупени стъкла. Той си пое дъх и се хвърли срещу прииждащия поток, измъкна се през прозореца и като риташе здраво, успя да се издигне нагоре и да изплува на повърхността, жаден за глътка въздух.
Отвори очи и се втренчи в пламтящото оранжево слънце, което сякаш бе кацнало над канала. Чу глух звук, който според него идваше отдалеч.
„По дяволите, звучи като…“
Зарита и се завъртя в посоката на течението. Видя силуета на мъж, застанал на брега. Бе протегнал напред и двете си ръце.
Последва друг тътнеж. Вторият куршум мина покрай него и потъна в тъмната вода.
Сам Труит поддържаше скорост от сто и двадесет километра в час. Движеха се на запад от Маями по Тамиами Трейл под блясъка на залязващото слънце. Лайза седеше до него, а той префучаваше край претоварени пикапи и ремаркета с рибарски лодки. Труит пътуваше в миналото си. Дори тук, по туристическия маршрут с магазини за необикновени сувенири, ферми за влечуги и атрактивни борби на алигатори, имаше някаква красота. По пътните стълбове бяха свили гнезда бели чапли. Прерийната растителност се виеше от двете страни на пътя, а над главите им се рееха чаплите. През годините Труит бе изминал дълъг път от Евърглейдс Сити — град на рибари, на ловци на жаби и раци.
„Докъде трябва да стигна? Изглежда, ще трябва да се завъртя на триста и шестдесет градуса.“
Навлязоха в Глейдс, минаха покрай мочурището и водораслите. Труит се отдаде на фантазията си. Да вървят по дяволите главният съдия и Върховният съд. Когато всичко свърши, ще се прибере у дома. Ще пише завещания и ще прави разследвания. Ще поема по някое дело, например когато извънбордов двигател „Мъркюри“ се скапе в деня, след като е бил продаден. А когато клиентите се пръснат и делата вървят бавно, което щеше да се случва често, щеше да окача на вратата си табелка „За риба съм“.
„Добре, добре. Може би фантазирам и така се подготвям за в случай, че не мога да се върна в съда.“
Това обаче не сложи край на мечтите му. Щеше да се разведе с Кони или тя с него и щеше да се ожени за Лайза. Ще имат три деца — две момчета и едно момиче, а булката му ще готви блатно зеле. Струваше му се прекрасно и в същото време абсурдно.
„И защо да не мечтая за различен живот? За какво да се връщам назад? Не заради съда и със сигурност не заради Кони.“