Търсеха малкия остров, наречен „Острова на мишелова“. Там живееше Би Джи Маклинток, когато не оставаше да спи на някой от хилядите острови или дълги ивици пясък и варовик, които се издигаха от водата към пущинаците.
— Водните пътища и островите са разположени на около три хиляди и двеста квадратни километра площ — бе им казал Сандърс. — Ако той не иска да го намерите, никога няма да го откриете.
Труит отпусна дросела и шумът утихна. Сам внимателно оглеждаше всяко тясно заливче, чийто вход бе скрит от покрити с мъх дъбове и кипариси. Виещите се във въздуха растения и дивото кафе придаваха на мястото вид на джунгла. Той проучи картата на Сандърс, провери позицията на слънцето, което потъваше на югозапад, и погледна компаса.
— Мисля, че е това — каза той на Лайза, която бе свалила защитните си слушалки.
Тя погледна през тъмния тунел към заливчето. Водата имаше цвета на чай.
— Тук е призрачно, Сам.
Но за Сам бе възбуждащо. Пулсът му се ускори. Бяха пред прага на неизвестното — чувство, което не можеше да се сравни с никое друго, изпитвано в мраморния палат. Дълги години той бе седял на пиедестал — иначе казано на бюрото си, на дебело тапициран стол. Там всяко движение бе програмирано от правилата. Тук нямаше правила. Влязоха в заливчето точно когато оттам излезе моторница, натоварена с алигаторски кожи. Двама смугли мъже, облечени в раирани жилетки, типични за микосуките, се втренчиха в тях.
В сянката на тясното заливче въздухът бе по-хладен. Из него се носеше зелен мъх от дърветата. От време на време някоя риба подскачаше с плясък във водата. Видяха и муцуните на няколко алигатора.
Труит никога не бе заставал пред физическа опасност и се чудеше как ще реагира, ако се наложи. Да не би любовта към Лайза да бе превърнала мозъка му в желе? Не, той бе твърдо решен да скочи напред в тъмнината, независимо че не бе сигурен точно какво ще срещнат.
Плъзгаха се по водата в продължение на половин час, после, следвайки картата, завиха наляво и продължиха. След около двадесет минути техният ръкав се съедини с друг и двата оформиха по-широка река. Движеха се срещу течението.
— Сам, какво е това?
Лайза посочи брега. Върху дървен кол бе забит човешки череп.
— Знак „Преминаването забранено!“ — отвърна той. — Мисля, че сме на прав път.
Известно време плуваха в тишина срещу течението. Чуваше се само бръмченето на двигателя.
— Много е страховито, Сам — каза накрая Лайза. — Сигурно Маклинток е опасен колкото Шанк.
— Всичко ще бъде наред. — Той се опита думите му да прозвучат така, сякаш вярва в тях.
Невидимо животно изпляска във водата и стресна Лайза.
— Страх ме е — каза тя. — Ние наистина не сме на мястото си тук.
— Всъщност — бодро заяви Сам — тук аз съм точно на мястото си.
Запита се дали наистина е така. Щеше ли да оцелее в дивата природа? О, той знаеше как да си приготви ядене от филизите на папура и как да пие чиста дъждовна вода от шишарка. Но когато падна нощта и като видя как една гърмяща змия се плъзга по синята като мастило вода, той отново се запита доколко е подготвен за онова, което им предстои.
Бяха минали три часа от падането на нощта. Труит управляваше лодката с помощта на два мощни прожектора, монтирани на палубата. Плуваха край малък остров, разположен по средата на реката. И изведнъж разбраха, че са стигнали. Зад ивица махагонови дървета от тъмнината изплува необикновен силует. Сам угаси двигателя и обърна прожекторите към горичката. Ето я там — клиновидна къщичка на подпори, тъмна и зловеща, без следа от живот.
— Това е — заяви Сам. — Поне така се вижда на картата на Джимбо.
— Сам, прилича на някакво леговище. — Въпреки топлата и задушна нощ Лайза се разтрепери.
На светлината на прожекторите Труит разглеждаше конструкцията, чиито части бяха строени през различно време. Част от дървото бе чамово, а другата — махагоново. Верандата бе отворена от двете страни, сякаш майсторът се бе уморил или не му бе достигнал дървен материал. Къщата бе килната на една страна, като че ли някой пияница подпираше уличен стълб. Стръмният покрив на някои места бе от лъскав набръчкан материал, а на други бе покрит с катранена хартия. Улуците се изливаха в цистерна. За пристана бяха завързани моторница и малка лодка. На няколко крачки от него разкривени стъпала водеха към входа, на около пет-шест метра от земята.