— Ще го направя, Макс. Ще го направя заради теб!
— Страхотно! Знаех си, че няма да ме изоставиш. — Той се успокои и се усмихна доволно. — Щом завършиш работата си в съда, можеш да дойдеш на работа в юридическия отдел на фирмата. След година-две Пит Флахърти ще се пенсионира. Ще ти хареса ли да станеш главен адвокат?
— Моля те, Макс, престани да планираш живота ми. Нека първо се справим с това.
— Както кажеш, мила.
Макс продължаваше да се усмихва. Бе постигнал целта си, при това, без да използва своя коз — истината. Ако Лайза знаеше, че животът му виси на косъм, щеше да се спусне да го спасява. Така, както стана, бе по-добре.
„Прави го от любов, не от съжаление.“
Макс се почувства ободрен. Толкова много още имаше да се прави. Лайза трябваше да получи работата, а след това да убеди съдията, който според Флахърти беше решаващият глас, да приеме становището им. Той вярваше в Лайза. Би й поверил всичко. Тази мисъл го накара да се усмихне, защото сам бе постигнал желаното.
До късно през нощта Лайза лежа до похъркващия Макс и се взираше в светещите цифри на часовника. Опитваше се да приеме неприятната истина. Да, щеше да изпълни молбата на Макс, но не защото го обичаше. В действителност й бе трудно да определи чувствата си. Нямаше да го направи и от чувство за дълг. Това никога не беше било част от споразумението им.
Щеше да го направи, защото лоялността й към Макс й позволяваше да преосмисли новите си принципи. Макс беше прав. Тя не вярваше на думите, издълбани в камъка. Душата й бе опустошена като неговата, а сърцето й бе вледенено. Дълбоко в себе си тя бе същата като Макс.
Вашингтон. Вчера Националната дирекция по безопасност на транспорта заяви, че не е в състояние да определи със сигурност причината за катастрофата на полет Шестстотин и четиридесет на „Атлантика Еърлайнс“, в която загинаха двеста осемдесет и осем души. Самолетът катастрофира над Флорида Евърглейдс през декември 1996 година.
Като цитира противоречиви факти и признава, че не е в състояние да открие всички необходими части, комисията в подробния си доклад казва, че не може със сигурност да определи какво е причинило блокирането на хидравличните системи по време на подхода на самолета към Маями. Според шефа на комисията и председател на Дирекцията Джоузеф Синтър имало „веществено доказателство“, което потвърждавало широко разпространеното мнение, че причината за взрива е бомба, избухнала в двигателя на опашката на самолета. Разлетелите се частици са повредили хидравличната система.
„В кожуха на втория двигател са открити частици от пентаеритиролов тетранитрат, но повечето от частите, включително и роторният диск, не бяха открити — заяви Синтър. — Вероятно са потънали в мочурищата на Евърглейдс и никога няма да бъдат намерени.“
Пентаеритироловият тетранитрат е компонент в пластичните експлозиви. Синтър добави, че няма съмнения за грешка на пилота. Няма механични повреди, с изключение на излязлата извън строя система за контрол на машината, последвала експлозията в двигател номер две. Синтър изрази опасение, че разследването се е забавило. В деня на инцидента въоръжени самолети от Въздушната флота на САЩ са изпълнявали полет от военното поделение в Кий Уест. Той отрече версията ракета „земя — въздух“ да е причина за катастрофата на гражданския полет. Никой от военните самолети не е докладвал за изстрелвана ракета.
Две седмици преди катастрофата група кубински емигранти е заплашила „Атлантика Еърлайнс“, която чрез свой чуждестранен филиал е започнала да изпълнява чартърни полети от Мексико Сити до Хавана. Двама от членовете на групата „Бригада на свободата“ са били арестувани, докато са изписвали със спрей лозунги срещу Филип Кастро върху корпуса на самолет на „Атлантика“, след като са се прекатерили през оградата на хангара на компанията в Маями. Групата категорично отказва да поеме отговорността за катастрофата.
2.
„Тук е седял Оливър Холмс Младши. Не, не на този стол. А ако трябва да бъдем точни, не дори и в тази сграда“ — помисли си Сам Труит.
„Но е седял в края на съдийската скамейка, вляво от Главният съдия на Върховния съд.“
Това място последователно бе принадлежало на Брандис, Кардозо, Блек, Франкфуртер и Бренан — съдии във Върховния съд на САЩ, до един светила на съдебната практика, чиито размисли и присъди бяха гравирани в камъка за вековете!