„Защото гражданската авиация за въздухоплаването е същото каквото е звукът на електронната музика за Моцарт.“
Но какво бе очаквал? Със сигурност не същия устрем, който го изпълваше в любимия му „А-6 Интрудър“, когато се стрелваше право нагоре от борда на самолетоносача, натоварен с поразяващи оръжия под крилата си.
— Маями Център, тук е „Атлантика“ шест-четири-нула на три хиляди и петстотин метра височина — обяви по радиото вторият пилот Райдър.
— Роджър, шест-четири-нула — долетя хрипливият отговор. — Остани на три и петстотин.
След броени минути щяха да ги поемат от контролната кула на летището в Маями и щяха да ги направляват до кацането. От изток имаше постоянен източен вятър. Трябваше да направят широк завой на запад от града над Евърглейдс, да се върнат и да се приземят. Рутинна работа. Тони щеше да следва радиосигналите и да спусне машината на земята.
Вторият пилот щеше да поддържа разговора с контролната кула, а Лари Доузиър — бордовият инженер, щеше да проверява неизброимите измервателни уреди, които потвърждаваха, че стотиците механични, електронни и хидравлични системи работят както трябва. След минути пътниците щяха да се отправят към хотелите, корабите или домовете си.
— „Атлантика“ шест-четири-нула, изчакай „Харвест три“ за подстъп към писта номер девет — чу Кингстън нареждането в слушалките си.
Вдясно от него вторият пилот Райдър разгъна схемата за кацане.
— Потвърди преминаването на височина четири и петстотин — нареди Кингстън на втория пилот.
— Разбрано — каза Райдър, като гледаше схемата, — определеният финален подстъп е „Оскар“.
Кингстън се съсредоточи върху кацането. Макар да имаше компютри, приземяването все още изпотяваше пилотите. Но въпреки всички недостатъци да работиш в гражданската авиация бе сто пъти по-добре от пътуването с метрото и работа от девет до пет.
Защо тогава му липсваше адреналиновият шок от времето на Войната в залива? Дори в този миг той можеше да усети излитането от летище „Кенеди“ в онзи студен и ветровит януарски ден, усиления ритъм на сърцето си, когато приближаваше целта. От борда на един „Съндей Пънчърс“ той насочи оръжието към комина на един иракски товарен кораб — „Алмутанаби“ — на док в кувейтско пристанище. Американците пряко следяха събитията по Си Ен Ен, включително и интервюто, което Кингстън даде от борда на самолетоносача. Бе небръснат и тъмната му коса бе разрошена от вятъра. Зад него един моряк рисуваше очертанията на кораб на носа на бойния му самолет. Кингстън спокойно се усмихваше и говореше пред камерата. Суровата му усмивка и застрашителната му брадичка сякаш символизираха американската сила на духа.
Когато видя зърнистия черно-бял филм от бомбардировката, вниманието му бе приковано от нещо, което не бе в състояние да забележи от самолета си — двама мъже вървяха по палубата на „Алмутанаби“. Спряха и вдигнаха очи. Странно. Сигурно бяха чули шума на самолета или свистящото приближаване на ракетите.
Единият каза нещо и сви рамене. Продължиха да вървят. След няколко секунди детонацията люшна кораба и двамата мъже изчезнаха в огнен облак.
„Защо не се гмурнаха, за да се спасят? Защо не избягаха?“
Кингстън изпитваше задоволство от факта, че управлява дебелата „Робусто“, пълна с туристи. С всички компютри и автоматични уреди той съзнаваше, че вече не е толкова пилот, колкото ръководител на операциите и системите, винаги в готовност да отстрани някоя повреда. Но при опасност лично той носеше отговорността за живота на триста души. Бе добър професионалист. Вече нямаше нужда да чува звука при стремителното отделяна на катапулта от палубата на самолетоносача. Вече нямаше нужда да се перчи като боец мъжкар, не изпитваше и необходимост да усеща завистливите погледи на мъжете, а също така и преклонението на жените. В миналото се увличаше по тях — грешка, характерна и за военните, и за гражданските пилоти. Сега бе обвързан с прекрасна и интелигентна жена. Беше толкова красива, двадесет години по-млада от него! Какво пък, има неща, които просто не могат да се променят.
— „Атлантика“ шест-четири-нула, добър вечер — поздравиха ги от контролната кула в Маями. — Завой на дясно към две — две нула. Спусни се на две хиляди и петстотин метра и поддържай височината.
Райдър потвърди, че е приел съобщението, а Кингстън насочи самолета на запад. След миг бяха над Маями в посока към Евърглейдс. И двамата слушаха разговорите между контролната кула и другите самолети.