Преди десет, дори преди пет години той би се насладил на сексуалното напрежение, на флирта, който постоянно присъстваше на работното му място. Но между университета и Върховния съд имаше разлика. Главният съдия, да бъде благословен цинизмът му, имаше право в това отношение. Таблоидите щяха да се порадват на скандал, подобен на онзи с Дик Морис.
Труит реши да бъде любезен, но кратък с Лайза Фримонт, да я отпрати любезно и да потърси женски еквивалент на Джери Клайн.
— Да влезем в кабинета и да поговорим — покани я той. — Ако имате желание, Ели ще направи кафе. Много силно го прави. Ако остане нещо, ще го пратим да заредят ракетите в Кейп Канаверал.
— Да-да — обади се Ели.
— Бих изпила едно кафе — каза Лайза. — Сутринта не ми остана време.
И така това бе първата, но не и последната лъжа за този ден.
Седнала скромно с кръстосани крака в един старинен стол, който бе по-скоро красив, отколкото удобен, Лайза оглеждаше кабинета на Труит. Беше разхвърлян в типичния стил на талантливите и гениалните. Преписки по съдебни дела, папки с писмени изложения, официални записки на стотици дела покриваха махагоновото бюро, кафявото кожено канапе и част от златистосиния килим. Лайза знаеше, че някъде сред книжата бе и делото „Лобах срещу Атлантика Еърлайнс“. Вероятно там бяха и копия от отхвърлените искове, единодушното решение на Единадесети окръжен апелативен съд, молбите на ищеца, писма за изискване на документи и разделеното в съотношение четири на четири мнение на съдиите от Върховния съд, съставено преди утвърждаването на Труит.
За промяна на съдебно решение бяха нужни пет от общо девет гласа, но с времето бе утвърдено така нареченото „Правило на четиримата“. Според него за преразглеждане на дело не бе нужно мнозинство.
Лайза вече познаваше документите по делото, благодарение на адвокатите на Макс. Знаеше фактите, познаваше и закона. Това, което не знаеше, бе как да убеди някого — при това ставаше дума за човечния и чувствителен съдия Труит — да затвори вратата на съда за почти триста скърбящи семейства.
По-късно щеше да се заеме с това. Първо трябваше да получи работата. Чувстваше се така изнервена, сякаш пеперуди трептяха с криле в стомаха й. За пореден път се опита да се пребори с чувството, че мястото й не е тук, че нито високата степен на образование, нито изисканото облекло, нито фактът, че лети в първа класа и отсяда в луксозни апартаменти, са в състояние да прикрият същността й. Като облечеш една уличница в коприна, тя не се превръща в херцогиня.
„През цялото време си мислех, че съм се издигнала, но дали е така? Защо все още се чувствам като уплашеното дете, което бяга от дома си?“
Лайза се боеше, че Сам може да проникне зад фасадата й, да я унижи и да не й даде работата. Зави й се свят. Имаше чувството, че ще припадне. Изпи половин чаша кафе и зачака кофеинът да влезе във вените й. И докато слушаше с половин ухо обясненията му за предполагаемите служебни задължения на сътрудника, се опитваше да се съсредоточи.
„Макс разчита на мен. Не мога да го проваля.“
Оглеждаше кабинета и търсеше ключ към същността на Сам.
Едната стена бе изцяло покрита с високи до тавана рафтове с книги. В тях бяха описани всички решения на федералните съдилища от основаването на Републиката. Там беше и последното издание на Конституцията. Федералните статути също бяха там, както и десетки хиляди постановления на федералните власти. Компютърът бе свързан в мрежа и разполагаше с огромна база данни, така че само за секунди човек можеше да направи справка, която преди години би отнела дни и дори седмици. В ъгъла бяха струпани неразпечатани кашони.
До една от стените имаше висока махагонова стойка за книги, в ъгъла бе американското знаме, обточено със златни ресни. Върху бюфета до една полуиздута топка имаше черно-бяла снимка на футболен отбор, поставена в рамка.
Старинни книги с напукани позлатени подвързии бяха изложени под стъклени похлупаци, а над камината висеше портретът на бившия главен съдия Джон Джей.
Труит продължаваше да говори за докладите, които се изготвят от сътрудниците и които помагат на съдиите да решат дали дадено дело ще се преразглежда, или не. Със слаб ентусиазъм отбеляза важността на обективността при съставяне на доклади за заседанията при изслушване на двете страни, колко е важно да се даде правилна оценка на доказателства, които е напълно възможно да не са били включени в досието. Говореше механично — изглежда бе повтарял същото многократно.