„Велики боже! Той е отегчен. Дори не ми обръща внимание.“
— Разкажете ми нещо за себе си. — Труит се облегна в кожения стол и погледна часовника си. — Спестете ми професионалните подробности, прочетох автобиографията ви, говорих и със съдия О’Брайън, която дава блестящи препоръки за вас. Разкажете ми що за човек е Лайза Фримонт.
„Само се държи любезно, преди да ми посочи вратата.“ Лайза се бореше с желанието си да изговори набързо всичко, но си пое дълбоко дъх и поде в обичайното темпо:
— Израснах в Бодега Бей, Калифорния.
— „Птиците“ — кимна Труит.
— Да, там е сниман филмът на Хичкок, но още преди да се родя. За мен мястото е по-скоро подходящо за „Старецът и морето“.
— Баща ми беше рибар.
Тя замълча, а той кимна одобрително. Имаха един и същ произход и плуваха в едни и същи води. Синът и дъщерята на скромни родители се взираха един в друг в пищната като дворец сграда на Съда, разположена само на крачка от Капитолия.
„Съдията, адвокатката и… Джо ди Маджо… — все деца на рибари.“
— Баща ми по-често ловеше скариди и раци, в зависимост от сезона — продължи Лайза. — Понякога се хващаше да работи на друга лодка, но повечето време беше сам.
Когато изобщо работеше, когато не беше пиян и проснат върху сгъваемото легло с щръкнали пружини. Това легло за неин срам той завличаше на терасата и лягаше там, небръснат, вмирисан на пот, бира и повръщано. От това легло той вдигаше бутилката за поздрав към минувачите. На това легло тя плачеше нощем, а нямаше кой да я чуе…
— Тежък живот беше — каза Лайза. — Никой от родителите ми не бе завършил гимназия. Мама била в десети клас, когато забременяла. Знаех, че трябва да се измъкна оттам. Напуснах дома си и отидох в Сан Франциско. Поработих на няколко места срещу мизерна заплата и се убедих, че ми е нужно по-добро образование.
— Не споменавате за това в автобиографията си.
„Нека те освежа орално.“
— Работих като келнерка, сервирах из разни барове — все такива неща. Едно лято работих в Йоусемитския национален парк, чистех пътеките.
— Така ли? — вдигна очи Труит. — И аз изкарах едно лято като охрана в парка „Форт Джеферсън“.
— Къде е това? — попита тя с явен интерес.
Отговори й, че Фортът е от времето на Гражданската война и е разположен в Драй Тортугас, недалеч от Кий Уест, все неща, които тя знаеше. Знаеше още, че Сам Труит е израснал в Евърглейдс Сити, а баща му — Чарли, е бил ловец на раци и е починал на петдесет и седем години от рак на белия дроб. Знаеше, че като момче Сам е ходил на къмпинг в Тен Таузънд Айландс и е ловил риба в Шарк Пойнт…
Знаеше, че е рисувал всички животни, които са се изпречвали на пътя му — водни змии, орли и алигатори. Знаеше, че умее да имитира гласа на птица присмехулник и да запали огън само с две клечки. Знаеше, че само на шестнадесет години с една моторница си бе проправил таен път между островите. Знаеше, че в единадесети клас е спечелил награда от двеста долара за написването на есе за опазването на Глейдс. И че е бил награден с екскурзия до Талахаси, където губернаторът харесал картините му и ги купил.
Лайза знаеше още, че хората от местния Ротари Клъб бяха събрали пари, за да му помогнат да си купи учебници за първия семестър в Уейк Форест, че е работил на две места и е играл във футболния отбор, заради което обаче не бе получавал стипендия. След като се бе дипломирал, една година Труит бе работил в Корпуса на мира в Централна Америка, а след това се бе записал да учи право в университета във Вирджиния. Две години бе прекарал в юридическата консултация и бе помагал на мигриращите в захарните полета на Флорида работници. Не след дълго бе започнал частна практика, а след това бе постъпил в Харвард, където бе станал магистър по право.
Лайза Фримонт бе прочела цели три книги и деветдесет и осем статии, написани от него, и седемстотин шестдесет и седем статии във вестници и списания, в които се споменаваше името му. Благодарение на същия софтуер, с чиято помощ можеше да намери всякаква справка за фразата „смъртно наказание“ за последните двеста години, тя бе открила всевъзможна информация за Сам Труит, включително и бележка в светската хроника на „Нантъкет Уикли“, която описваше как новоизбраният съдия и съпругата му са се забавлявали да пекат омари и сладка царевица в лятната къща на сенатора Парам. Бе направила копия от годишниците на гимназията, колежа и от студентския вестник. Никой не би могъл да отрече качествата й на съвестен изследовател.