Мобилният й телефон иззвъня и я стресна. Беше Макс, който се чудеше защо не се връща у дома. Каза му само, че е получила работата, останалите новини остави за по-късно.
Макс не я поздрави, само изсумтя, сякаш не бе постигнала кой знае какво.
„Като че ли всеки ден бедно момиче от Бодега Бей, избягало от дома си и работило като стриптийзьорка, момиче без никаква перспектива, бива прието за адвокат сътрудник във Върховния съд на САЩ.“
Тя вече имаше бъдеще, достъп до най-големите и най-добрите юридически фирми. Преди да приеме работата във Вашингтон бе интервюирана от една чикагска фирма, която имаше офиси в Лондон, Париж, Москва и Рим. Не й ли бе казал единият от съдружниците да му се обади, когато приключи стажът й? Е, добре. Само след година можеше да полети натам.
Юридическите фирми се надпреварваха да наемат млади адвокати, които са седели в краката на трона.
„Хей, Макс, разбра ли? Вълкът може да смени не само кожата си.“
— Ще се върна след десет минути — каза тя. — Трябва да поговорим.
— Да — отвърна той.
В апартамента я чакаха двама мъже в костюми. Макс Уонакър блестеше в модел на Армани — черен костюм на тънки райета. Тиодор Шейкениън носеше антрацитносив провиснал костюм и кафяви обувки. Беше небръснат и от устата му висеше цигара. Лайза го изгледа с раздразнение. Не бе позволявала дори Макс да пуши в дома й. За Шейкениън знаеше съвсем малко — само че е бивше ченге от Ню Йорк и че офисът му се намира в съседство с кабинета на Макс в седалището на „Атлантика“ в Маями. След катастрофата в Евърглейдс двамата прекарваха доста време заедно.
Макс изглеждаше строг и отблъскващ.
— Познаваш Шанк, нали? — каза той и махна с ръка към шефа на охраната на „Атлантика“.
— Да — отвърна тя. — Само не си спомням да съм го канила у дома.
Макс се засмя насила и погледна Шанк умолително.
— Лайза винаги пази територията си. Като котките е.
— Какво става? — попита тя.
— Остави куфарчето си и си отдъхни. Шанк ще ти обясни всичко.
Тя запокити куфарчето към Макс, който го хвана точно в мига, преди да го удари, и внимателно го положи на канапето с тапицерия от бял хаитянски памук.
— Поздравления за новата работа. — Гласът на Шанк бе дрезгав и напомняше звука на кола, която минава по скриптящи камъни.
— Благодаря. Какво става тук? — отново попита тя.
„Защо, по дяволите, Макс разпространява новината?!“
През последните няколко години Лайза на няколко пъти бе виждала Шанк, но никога не бяха разменяли нещо повече от случаен поздрав. Враждебен и грозноват, той бе с няколко сантиметра по-висок от метър и осемдесет и се обличаше демодирано като сержант Джо Фрайдей. Възрастта му не можеше да се прецени — бе някъде между четиридесетте и петдесетте. Той или имаше само един костюм, или цял гардероб, пълен със сиви костюми, които носеше с бяла риза и сиво-черна вратовръзка. Само веднъж го бе виждала без костюм — в хотелския апартамент на Макс в Париж по време на годишното авиошоу. Говореше по телефона и чудновато смесваше английски с японски. Тогава бе с дънки и по фланелка. Лайза бе поразена от големината на ръцете му. В костюм изглеждаше строен, дори слаб. Фланелката бе с къс ръкав и плътно прилепваше към тялото му. Китките му бяха дебели, а ръцете му — мощни, с изпъкнали вени. На едната си ръка имаше татуировка, изобразяваща нож, прерязващ по средата сърце.
— Точно сега ти имаш най-важната работа в нашата фирма — Шанк издиша облак дим, — а твоето начинание е под моята юрисдикция.
С нарастващ гняв Лайза се обърна към Макс. Предполагаше, че само те двамата знаят тайната. А сега тя бе начинание. Спомни си часовете по наказателно право: рекетът бе наказуемо начинание. Представи си адвокатите на ЦРУ, заровени в малкото им начинание.
— По дяволите, Макс! Мислех, че ти правя лична услуга. Кой още знае? Не си ли го написал в доклад за акционерите?
— Успокой се, Лайза. Ще ти приготвя едно питие.
Той отиде до шкафа с напитките, наля в една чаша водка върху кубчета лед и я допълни с портокалов сок от малкия хладилник, разположен в шкафа. Наля и на себе си. Ръцете му трепереха и не смееше да я погледне.
— Не искам да пия — гневно каза Лайза. — Искам да се махнете от дома ми.
Макс сви рамене и с чаша в ръка седна на канапето, очевидно доволен, че не е в центъра на дансинга.