— Този апартамент е платен от „Атлантика“ — със сарказъм произнесе Шанк. — Затова го приемам като корпоративна собственост, а вас, госпожице Фримонт — като корпоративен актив.
Лайза се опитваше да се пребори с гнева си. Толкова упорито се бе трудила, за да постигне независимост, да се освободи от всякаква опека.
— Не можете да нарушавате правото ми на личен живот по този начин! Не можете да се бъркате в живота ми!
Шанк не помръдна. Забавляваше се чудесно и я гледаше сякаш бе някакво петно или пепел от цигара върху златисточервения персийски килим.
Лайза се обърна към Макс в очакване на някакво обяснение. След напрегнато мълчание той каза:
— При създалата се ситуация бях длъжен да уведомя Шанк.
— И кого още?
— Главният адвокат, но никого другиго.
— Казал си на Флахърти? Защо просто не даде обява в „Уошингтън Поуст“?
— Флахърти трябваше да знае. Той се занимава с всички материали по делото. Мненията на всички съдии са въведени в компютър и сравнени с нашите факти по делото. Гласовете са четири на четири. Труит е нов. Той е решаващият глас. Ако го спечелим на наша страна, ще спечелим и делото. Ако не — ще загубим.
Лайза отиде до камината и застана с гръб към двамата, за да събере мислите си.
— Значи сте в голяма опасност. Чел ли е Флахърти статиите и речите на Труит? Знае ли, че още като млад преподавател е бил член на Американския съюз за защита на гражданските права? Че е работил за Корпуса на мира? Знае ли, че всяка година в Деня на благодарността поднася сладки картофи на бездомните? На чия страна мислите, че ще застане по време на спора — на страната на корпорацията или на вдовиците и сираците?
— Всеки човек си има цена — заяви Макс.
— Грешиш. Всеки човек, когото ти познаваш, си има цена, но ти не познаваш Сам Труит. Той наистина вярва в думите, гравирани върху мрамора, в човешкото благочестие, вярва в закона. Той не е човек, когото можете да купите.
— Точно затова ти, Лайза, си толкова важна. — Шанк се прокашля.
За пръв път се обръщаше към нея с малкото й име и по причини, които не бе в състояние да обясни, това й бе неприятно.
— На теб разчитаме да убедиш шефа си, че „Атлантика“ трябва да спечели — каза Шанк. — Само това!
— Когато при самолетна катастрофа умират двеста осемдесет и осем души, нещата не са толкова прости.
— Съдът от първа инстанция се произнесе в наша полза, както и Апелативният съд. „Атлантика“ не е виновна, че някакви луди кубинци са взривили самолета.
— Шанк е прав — намеси се Макс. — Съдията от районния съд отсъди, че няма проява на небрежност.
— Значи нямате причини за безпокойство, нали? Моята помощ не ви е нужна.
Шанк се засмя. Зъбите му бяха неравни като ерозирали камъни.
— Навярно не, но ни се иска да знаем, че сме си купили застраховка.
— Аз не се продавам.
— Макс ме увери, че вече ти е платено. — Зъбите на Шанк изчезнаха и той смръщи чело.
„Да върви по дяволите!“
— Макс — Лайза го изгледа с убийствен поглед — е изостанал от времето. Има нови факти. Не съм учила право толкова време, за да участвам в конспирация, която може да ме отведе до затвора. Не работя за „Атлантика“, нито за Макс. От днес съм служител на правителството на Съединените щати и нямам намерение да проституирам нито за вас, нито за никого.
— Какво?! — Макс я гледаше стъписано. — Лайза. Мила Лайза, нали сключихме сделка?
— Вече няма никакви сделки и няма да има! Вие двамата кроите планове как да попречите на правосъдието и затова искам незабавно да си тръгнете.
— Хей, Макс! Повикай ченгетата — сухо се изсмя Шанк. — Пречим на правосъдието.
Макс бързо се изправи и без да се усмихва, тръгна към Лайза, която се наежи и сложи ръце на кръста си.
— Лайза, моля те, просто изслушай Шанк — развълнувано каза Макс. — Моля те. Заради мен.
Лайза никога не го бе виждала толкова развълнуван. Имаше промяна в разпределението на властта, но защо? „Макс, та ти си му шеф. Защо се подчиняваш?“
— Давам ви пет минути — заяви Лайза. — А след това и двамата изчезвате оттук.
Макс кимна с благодарност, седна отново на канапето и взе чашата си. Шанк остави цигарата си върху една стъклена купа на масичката за кафе.
— Трябва да използваш всяка възможна законна хитрина, която можеш да измислиш, за да спечелим делото.
„Хитрина. Колко умно! Опитай се да изиграеш човек, който е сред най-умните юристи в цяла Америка!“